Лира Литературно-рекламна Агенция
Книга, която се превърна в явление
Романът „Мамник“ е сред най-обсъжданите в социалните мрежи. Историята за трънско село на границата, в което една хищна птица избира жертвите си, както са го правили всички големи събития отвън, било то война или пандемия, явно докосна българските читатели. Авторът Васил Попов неотдавна гостува в „Хеликон Витоша“, и ни убеди защо така жадно поглъщат хората тези близо 500 страници – заради енергията и упорития труд, които самият той е вложил в тях. Разговорът с Васил увлича и сякаш не спира, подобно дяволския „Мамник“, около който за всеобща радост имаме новина 
-Ти привлече внимание още с предишната си книга – сборника „Вълчи разкази“ . Времето между него и „Мамник“ изглежда твърде кратко, кога замисли романа?
-Всъщност, сборникът „Вълчи разкази“ беше замислен много преди „Мамник“ – преди повече от 10 години. Но излезе официално на хартия едва миналата година. Мисля, че разликата в двете книги се усеща. Стилът е съвсем различен. А идеята за създаването на „Мамник“ се роди покрай първия по рода си конкурс за аудиосериал, който „Storytel“ организира през 2020 година. Реших да участвам с пилотен епизод и журито (в състав Ваня Щерева, Ана Клисарска и Богдан Русев) избраха „Мамник“ сред повече от 250 истории. После те станаха мои ментори, с които беше удоволствие да се работи. С тях единодушно избрахме актьора Владо Пенев да прочете историята. Той вдъхна живот на героите. И с чисто сърце мога да кажа, че успехът на „Мамник“ се дължи до голяма степен и на уникалния прочит на Владо. Наистина препоръчвам да го чуете как чете. Самият той беше пълен с идеи и влагаше от себе си в прочита.
-Книгата има впечатляващ обем, сюжетът ли предполагаше толкова много страници?
-Форматът аудиосериал предполага, че епизодите не трябва да бъдат дълги повече от един час. При това трябваше да създам максимум десет епизода. Въпреки това не успях да се побера в тази рамка. Епизодите на аудиосериала в крайна сметка излязоха 11, като всеки един от тях е с продължителност над час и половина. Може да се каже, че сюжетът изискваше този обем, да. За да се развива фабулата бавно и естествено, трябва определен обем страници. В противен случай сюжетът ще изглежда претрупан.
-Познаваме мамничето от българска народна песен, ти как реши това да е образ за хорър?
-Аз исках мамникът да бъде по-скоро метафора на злото, родено от хората. В книгата той е едно чудовище, създадено от една иначе съвсем истинска и реална човешка и семейна история.
-Лесно ли поддават българите на чужда власт, имам предвид две нишки, които също присъстват – една около Ньойския договор, и втора – около ковид пандемията?
-Не съм сигурен дали се поддаваме лесно на чужда власт. Мисля, че често сме много наивни и си мислим, че „някой друг ще ни оправи“, когато се налага сами да вземем нещата в свои ръце. Също така смятам, че в моменти на изпитания винаги се разкриват много лоши страни от обществата ни, което в известен смисъл може би е и здравословно. Хубаво е да знаем с какви хора сме заобиколени и какви проблеми има обществото ни, за да се опитваме всячески да се справим с тях. По време на пандемията (а и сега – по време на войната в Украйна) стана ясно колко много хора са лишени от състрадание, милосърдие… Показа се и колко малко вярват наистина в науката, за съжаление.
-Екологията е твоя специалност. Мислиш ли, че с природата си България остана непокътнато райско местенце, или вече сме я съсипали?
-Не сме съсипали всичко все още. У нас има богато биоразнообразие и чудни планини. Но липсват адекватни политики по опазването на това, което имаме. Нужно е да осъзнаем, че да си патриот днес не означава да вееш знаменца и да си татуираш Левски и Ботев по тялото, а да правиш прости неща като това да си изхвърляш боклуците на правилното място, да пазиш природата, да уважаваш другите…
-Трябваше ли ти тишина за „Мамник“, или писа на определена музика?
-Зависи от конкретната „сцена“, която съм описвал в книгата. За вдъхновение ми служеше
предимно музиката на „Исихия“. Много се радвам, че в крайна сметка именно тя се превърна в
саундтрак на епизодите в аудиосериала. Беше сбъдната мечта тяхна музика да звучи в моя творба.
Писането на страшни истории понякога може да е изморяващо начинание, защото за целта аз
трябва да извикам свои собствени страхове и да задържа тази емоция в продължение на дни
– докато опиша цялата сцена. Именно музиката ми е помагала много да задържам желаните
емоции по-продължително време. В историята на „Мамник“ има и герои, които слушат рок от
бивша Югославия. Когато съм описвал сцени с тях, съм слушал групи като „Bijelo dugme“
например.
-Следиш ли коментарите, които се вихрят около „Мамник“ в социалните мрежи и как реагираш на негативните?
-Опитвам се да държа връзка с читателите си, доколкото това е възможно. Може би невинаги
успявам да обърна внимание на всички, защото почитателите на книгата нарастват все
повече. Негативните коментари на този етап не са свързани с „Мамник“ толкова – в социалните
мрежи се зараждат спорове, предизвикани от хора, на които не им харесва, че толкова много
се говори за книгата. Дразнят се, че читателите споделят впечатленията си от нея. Опитвам
се да не реагирам на такива коментари много, защото разговорът с онези, които не са я чели, сам по себе си е безпредметен и лишен от смисъл.
-Книгата ще има ли продължение, или ще се появи под друга форма, всички питат за филм?
-Благодарение на успеха си „Мамник“ ще има своето продължение, да. Надявам се, че някой
ден ще го видим и на филм или телевизионен сериал. Мен ме радва най-вече фактът, че
самите читатели споделят, че си го представят ясно на филм или сериал. Това е най-важното.
В главата на всеки се прожектира по един филм вече.
-Много асоциации предизвиква текстът – от легендата за птицата Феникс през „Птиците“ на Хичкок, чуха се сравнения със Стивън Кинг, и т.н. Препоръчай на хората, които те четат, твоите големи творци-учители?
-Аз наистина не се ограничавам жанрово, когато става въпрос за литература. Затова и в „Мамник“ се смесват много жанрове. Експериментирах с книгата. Обожавам писатели като Дан Симънс и Робърт Силвърбърг, Казандзакис, Ремарк, Антон Дончев, Петър Делчев… Човек не трябва да се ограничава само до определен тип книги и музика, ако иска да има по-широк поглед над нещата и има желание да експериментира с жанровете.
Разговора води: Людмила Еленкова
