Димана Симеонова ни разказва за своя успешен дебют
Реалистичен, трогващ, целеустремен, направен от 22 живота, които са по мярката на днешния ден – така ще опиша сборника разкази „Делфийската рокля“ на тази талантлива авторка. Тя е родом от Разград, занимава се с финанси в София, и за мен книгата ù е абсолютно откритие.
-Димана, как един моден символ – Делфийската рокля, стана ваша тема?
-Исках между всички разкази да има нещо общо, което да носи усещането за принадлежност към една книга. Всеки разказ да може да живее сам в сюжетния си свят, но в същото време заедно с останалите разкази да е част от една смислово-обединяваща концепция. И още преди да започна да пиша първия разказ, търсех този символ, който да превърна в спояващ елемент. Съвсем случайно попаднах на статия за Делфийската рокля в интернет и веднага разбрах, че това ще е заглавието на книгата. Делфийската рокля е една от най-големите модни мистерии на всички времена. Създаден през 1907 г., моделът на роклята е първият по рода си, който се противопоставя на ограниченията на женската мода, характерна с огромни неудобно рокли. Наричат модела „дизайнът, освободил женското тяло“. И в същото време, въпреки развитието във всички съвременни технологични сфери, Делфийската рокля остава неуспешно копирана и в наши дни. Така превърнах роклята в повтарящия се елемент, присъстващ във всеки разказ от книгата, а силната метафора между жената и роклята се опитах да прекроя в едно общо емоционално заключение от разказаните истории – че жената облича роклята, а не роклята – жената.
-Това е един от най-добре структурираните сборници, които съм чела. Разкажете ни на какъв принцип са групирани разказите вътре, смятам идеята ви за находчива!
-Подредбата по точно определена логика на елементите на живота ми – били те работни задачи, планове за почивните дни или разказите в книгата, е черта на моя характер, от която дори да искам понякога, не мога да избягам. Затова и след като написах книгата и я препрочетох няколко пъти, започнах да откривам, че някои разкази си приличат повече помежду си по емоционалния заряд, който оставят след последния си ред. По този начин ги и групирах в пет смислови части, които на свой ред допълват символиката на роклята – „Ножици“, „Плат“, „Шевове“, „Модел“, „Ревю“.
Първата част „Ножици“ включва разказите, в които присъства загубата, но не онази загуба, която представя жената като жертва, а загубата, при която жената е взела съдбата и ножиците сама в ръцете си и я е отрязала с еднакво хладнокръвие, независимо дали е платът за новата ù рокля или пъпната връв на детето ù.
В „Плат“ са разказите за скритите ни копнежи, които често оставяме невидими дори за самите себе си между двата тънки улея, където се съединяват плата и плътта.
„Шевове“ включва истории за миналото и по-точно за детството, чиито модели неминуеми предопределят зрелостта ни, защото шевовете на миналото винаги се подават под ръба на роклята.
„Модел“ обединява три разказа, в които роклите и жените са видени през очите на мъжете. Има нещо почти канонично в това да видиш една жена през детския поглед на едно момче, зрелия поглед на един мъж и мътния поглед на един старец.
Последната част „Ревю“ е посветена на тайните, които обличаме всяка сутрин и се опитваме да се научим да събличаме всяка вечер, защото тайните убиват като неизгладен ръб.
-Има ли тук история по действителен случай, защото повечето изглеждат като преживени?
-Често получавам тази обратна връзка, че историите в книгата оставят чувството, че са реални, което ме радва изключително много. Не съм преживяла никоя от историите напълно, но в същото време съм убедена, че всички от тях са се случили на някого, някъде там. В някои от историите наистина стоя аз, но само в определена сцена, реплика или част от сюжета, не и в целия разказ.
Изключително много обичам да наблюдавам живота отстрани. Преди няколко години дори спрях да слушам музика със слушалки, докато съм навън, за да мога да възприемам света в неговата пълна цялост. По този начин чувам случайни разговори в градския транспорт, виждам изпуснати погледи в парка, анализирам поведението на човека, стоящ на опашката в супермаркета и всичко това се превръща в история, която не е нужно да ми се е случила, за да съм я преживяла.
-Разбрах, че сте посещавали курс по творческо писане. Той с какво ви помогна?
-Да, завърших курс по творческо писане на проза в Академия „Заешка Дупка“. Курсът ми помогна с най-важното – да повярвам в себе си, че може би един ден ще стана истински писател и децата в училище ще ме мразят, защото няма да имат идея „какво е искал да каже авторът“…хахаха…Шегувам се. Курсът по писане ме научи точно и на това, че в добрата книга различните читатели откриват различни послания, които понякога дори са коренно противоположни. Но това не означава, че писателят не е успял да даде еднозначно послание, това означава, че писателят е свършил работата си по най-добрия начин – оставил е читателят сам да открие себе си в книгата, без да му натрапва собственото си присъствие.
-И за финал – вие как работите във финансовия сектор с това въображение Цифрите и думите къде се пресичат във вас?
-И аз все по-често си задавам този въпрос. За съжаление обаче, той има отговор с изключително битов характер, който не подхожда на един писател, затова ще загатна само, че човек има сметки дори героите му в книгата никога да не споменават отчета на водомера и да не се редят на опашка за олио Харесвам цифрите, защото те винаги са напълно честни и никога не биха те подвели. 8 никога няма да те излъже, че е 5. Но съм влюбена в думите, защото в тях 8 винаги може да ти обещае, че 8 години любов са безкрайност или да те подмами, че 8 е най-красивата папионка на мъжа на онзи коктейл.
За мен цифрите и думите се пресичат по най-красив начин в съдържанието на книгите.
Разговора води: Людмила Еленкова