Лира Литературно-рекламна Агенция
С известна пловдивска галеристка говорим за това, какво е изкуството да е втъкано в гените и ежедневието ти
Неотдавна излезе книгата на Красимира Алексиева „ДНК“ – луксозно красиво издание, в голям формат, с 200 страници фото албум и 300 стр. текст, който се чете като роман. Тук са спомени и срещи не само със съвременни художници от цяла България, но и с много писатели, които опитното око на галериста оценява живо и картинно. Изданието е дело на ИК „Ракурси“ и привлече вниманието ни със своята емоционална енциклопедичност. Това не е първият досег със словото на тази колоритна жена, тя има публикувани четири стихосбирки, а новата ù книга представлява мемоар и разходка из нейния живот и този на галерия „Възраждане“, която Краси заедно със сина си Сим Алексиев стопанисват с много любов в Старинен Пловдив вече 27 години.
-Г-жо Алексиева, прочетох, че поводът да напишете вашата лична история е бил коронавирусът. Интересно, но художници и приложници масово споделят, че в разгара на пандемията е имало засилено търсене на изобразително изкуство. Какви са наблюденията ви?
-Никога не съм имала намерение да пиша подобна книга. Моята сила е в поезията и художествените есета за художниците. Но когато 2020 г. принудително хлопнаха кепенците на живота ни, аз, първоначално се вцепених – от празната главна улица на Пловдив, от единиците хора, които се движеха като сомнамбули и се отбягваха един друг като прокажени. И самотата в галерията, където аз бях всеки божи ден, роди идеята за тази книга.
А относно въпроса дали се бе засилило търсенето на изобразително изкуство в този период – да. Хората не можеха да пътуват, да посещават каквито и да са мероприятия и спестиха пари. Похарчиха ги по възможно най-добрия и красив начин – започнаха да купуват изобразително изкуство. Жаждата за красота избуя, неочаквано за галерии и творци.
-Защо избрахте за заглавие молекулата на живота? 
-Книгата ми е автобиография и биография на галерия „Възраждане“ в Стария град на Пловдив. Историческият ù обем е от 1952 г. до 2022 г. Името ù го избра моят приятел, художникът Матей Матеев, който от години чака тази книга. Аз мислех да я кръстя твърде прозаично „Миш-маш“, но разбрах, че той е прав. В книгата е целият ми изповедален живот и този на галерията – ДНК – то е във всеки ред, във всяка страница, във всяка снимка.
-Кажете за читателите, които тепърва ще я отворят, как е построена „ДНК“?
-Книгата е построена като поредица от абзаци, някои са от едно – две изречения, други са по една – две страници. Има много житейски истории за хора, които съм срещнала по пътя си. Има поезия, есета. Има любов, има моята обич към много добри и талантливи люде, които са направили, сътворили нещо добро за другите. Много известни люде и не толкова известни. Тази книга ще пази спомена за всички тях.
-А за тези, които, сигурна съм, ще пожелаят да дойдат в Стария Пловдив при вас – как общувате с хората, дошли да купуват картини, усещате ли ги „от вратата“, или трябва да се убеждават?
-Когато в галерията влезе посетител, оставям го на спокойствие най-напред да разгледа, да се ориентира. После деликатно питам с какво мога да помогна. В започналия диалог си изяснявам какво търси човекът, какво му харесва. Някои влизат само за да гледат, други – за да купят, евентуално. Най-добре е когато посетителят и галерията са в унисон, тоест взаимно се харесат. Ако не – човекът отива да търси другаде своето. Най-прекрасният момент е когато гостът се влюби в дадено произведение. Това е неговата творба, тя го е чакала.
-Как избирате творбите, които да изложите в галерия „Възраждане“, имате ли постоянна експозиция?
-Ние правим на всеки три седмици нова изложба. Показваме автори, които сме харесали и са на сърцето ни. Досега, за 27 години, сме организирали над 570 изложби с автори от цялата страна – много известни, съвсем млади – в различни жанрове. Основната тема на галерията е „Тялото“. Следваме девиза: „Човекът е душа, която си служи с тялото“ на Сократ. Имаме добре запълнено депо с около 200 творби като постоянна експозиция.
-В каква посока се промениха родните творци през годините, съизмерими ли са с европейските?
-От тридесетина години творците са свободни да творят това, което е в мисленето, в сърцето и очите им. И всеки, според дарбата си, създава своето творчество. Но гледайки в последните десетилетия големите общи изложби на „Шипка“ 6, мисля, че е по-здравословно за художниците да са по-далече от София. Защото съвременните европейски нововъведения, меко казано – „новите форми“, не са най-удачния европейски опит за подражание и то буквално у нас. Най-добре го е написал това Марио Варгас Льоса в книгата си „Цивилизация на зрелището“. Но, слава богу, българинът по-често е антиконформист и това пази творците от отровното подражателство на „европейското“.
-Какви картини висят по стените на вашия дом, с какво обичате да сте заобиколена?
В моя дом висят около 180 картини. Аз съм си създала една хралупа и като катеричка съм я обзавела с всичката духовна „зимнина“, която е нужна за душата и сърцето ми. Даже осемхилядната ми библиотека, отпред, е „защитена“ с наредени картини. Няма никакво празно пространство. Авторите са ми обични, но няма да кажа имена, за да не пропусна някого.
Разговора води: Людмила Еленкова
Снимки: Соня Станкова
