Лира Литературно-рекламна Агенция
Съвременен български роман ни потапя във времето на кралица Виктория
По нищо не личи, че „Сърцето помни“ е дебют на Ангелина Ангелова – българка, която работи и в сферата на модерните технологии у нас, а не е някоя английска дама, оставила ръкоделието си, за да ни покани на гости в 19 век. Книгата ù описва изключително правдиво всички завоалирани действия на аристокрацията на кралица Виктория, сравнени с висшата каста в Индия. Четем за елитарни обноски и сдържани чувства, тайнствен пират, верен на службата си към нейно величество, френска вдовица, която е инсценирала смърттта си, но се върти из салоните на Лондон, и най-вече съпреживяваме любовта им като саможертва в името на едно дете. Потърсихме авторката, за да ни разкаже повече за своята приказка два века назад.
-Ангелина, как млада жена като вас, от 21 век се насочи към Викторианската епоха?
-От малка обичам да чета исторически романи – започнах с класиците, а с годините разширих интересите си. Допреди някоко години чуех ли „Викторианска Англия“, веднага се сещах за Оливър Туист, фабрики, гладни изтормозени дечица, нещастни съдби и мъка, мъка, мъка. Но покрай един прочетен викториански роман, открих, че епохата далеч не е била само сирачета, бедност и несправедливост. Стана ми интересно, започнах да се ровя, прочетох една страхотна книга за Виктория и всички династични бракове, които е уреждала за децата и внуците си и продължих да ровя. Имах късмет, че англичаните са обсебени от тази епоха и информация има в изобилие, достатъчно е човек просто да потърси.
Когато вече измислих сюжета на книгата, за мен нямаше съмнение епохата – повечето подобни романи се развиват през Регентския период, който предхожда Викторианския. Реших, че това ще ми помогне да се отлича и да използвам по-непознати детайли и събития.
-Толкова реалистично сте пресъздали живота на висшето общество в „Сърцето помни“. Правихте ли специални проучвания, или посетихте дворци и паметници на архитектурата в Англия?
-Много благодаря, радвам се, че така се усеща книгата. Последните три години чета активно за епохата, както започнах да разказвам малко по-горе. Първоначално, когато започнах да пиша, си мислех, че знам достатъчно, но още на първа глава започнах да запъвам – как са викали прислугата, за да поискат чай, как са се обръщали един към друг, те ли са ходели при шивачката, или тя при тях, как са били облечени, с какво точно са се хранели. Наложи се да паузирам писането, за да попълня знанията си. Разбира се, с развитието на историята възникнаха допълнителни въпроси, което доведе до нови проучвания. Но неочакваното беше, че покрай конкретните търсения попадах на толкова интересни факти, че около тях създавах цели епизоди – като например сцените в Кристалния дворец.
Вкъщи се шегуваме със съпруга ми, колко по-добри ще станат книгите, ако ме заведе до Англия да разгледам всички замъци, които съм си набелязала за бъдещи истории.
-Етикетът и борбата за титли ли пречат на вашите герои да покажат любовта си открито?
-Категорично да. Макар да се стараех да разказвам максимално точно ежедневието и привичките на тогавашното висше общество, си позволих известни волности, защото ако и двамата следваха стриктно етикета, реално биха си поговорили насаме два-три пъти за цялата история.
Кралица Виктория, идвайки на власт, си задава цел да върне морала в обществото. Когато с принц Албърт сключват брак, двамата се превръщат в епитома на брачната двойка, която се обича силно и истински. По време на Викторианската епоха настъпва едно осезаемо връщане към скромността и основните семейни християнски ценности. И макар това раздвижване да се усеща най-вече в средната и бедна класа, със сигурност не подминава и аристократите. Много от ежедневните знаци на привързаност, с които ние сме свикнали, са били абсолютно неприемливи за онези времена. Знам, че според етикета, съпруг и съпруга не се настаняват един до друг на масата при вечерно събиране, какво остава за повече прояви на любов.
Та при това грубо скициране на епохата, не може и дума да става открито да си кажат, че са влюбени един в друг.
-С каква цел вмъкнахте в сюжета индийският ритуал сати ?
-Индия е изключително противоречива страна, за която знам съвсем малко. Като дете обожавах романите на Емилио Салгари за Сандокан и ярко си спомням образа на богинята Кали. Много исках да успея да предам поне част от колорита и противоположностите на културата на тази страна и исках да вмъкна нещо отвъд описанията на природата ù. Отдавна знаех за сати, но не смятам, че е правилно да размахваш пред лицето на една чуждестранна публика шокиращи ритуали просто за да раздвижиш сюжета.
Сати изискваше сериозно проучване, за да мога да го разбера отвъд „ох, горките жени на какво са ги подлагали в Индия“. Моя позната е индолог и с нея също поговорих за начина, по който се възприема сати от индийците. Позволих си да „заема“ името на един от най-известните борци за отмяна на сати – раджа Рам Мохан Рой, за да го направя баща на героя си Ручи.
Надявам се да съм успяла да покажа картините от Индия с достатъчно уважение към тази необятна страна.
-Кои писатели от световната литература може да наречете свои учители?
-Без изобщо да се замислям, първо посочвам Александър Дюма. Поредицата за „Тримата мускетари“ и „граф Монте Кристо“ за мен продължават да са едни от най-добрите книги, които съм чела. О.Хенри – невероятен автор, който запали интереса ми към късия разказ. Стайнбек и неговата „Улица Консервна“, надявам се след време да мога да създавам толкова живи и плътни герои, лишени от мелодраматичен патос. От по-съвременните автори много силно влияние са ми оказали Ерик-Емануел Шмит, Елиф Шафак, Нийл Геймън и Гай Гавриел Кай – и четиримата изграждат невероятни светове и трупат история след история, които остават в съзнанието. Мечтая си да достигна тяхното майсторство.
Разговора води: Людмила Еленкова
