Лира Литературно-рекламна Агенция
Гостува ни един от най-талантливите съвременни български писатели с новия си сборник разкази „От тази страна на смъртта“
В десетата си книга Радослав Парушев – „човек от двайсет и първи век, писател, общественик, TV – personality ( нерядко обичано лице от малкия екран), киноартист и кинолог“ – както се майтапи със себе си в един от разказите, или просто Чарли, както го наричат мнозина извън тях, пак демонстрира блестяща самоирония и специфична интуиция за историята. Той умее да създаде от всичко прецедент и заедно с това насмешливо да покаже, че няма нужда от фатализъм. Без значение дали четем за обсадата на Константинопол, сегашната пандемия, или разюздания корпоративен свят, усещането, което авторът оставя, не е за горчивина и безутешност, напротив – човек затваря неговата малка книга доволен, че диша в по-добрата половина на смъртта, и може да я интерпретира както си пожелае.
-Чарли, десет години минаха от предишния ни разговор за Лира.бг. С какво чувство поглеждаш към това десетилетие от своя живот?
-С чувството, че тогава ти казах, че живея в най-престъпната, бедна и корумпирана стрна в Европа, и ето ме сега – десетилетие по-късно, пак в нея живея. Да ме убиеш, не мога да ти обясня защо. Иначе в личен и творчески план периодът беше доста силен, не съжалявам, дори, ако гордостта не беше грях, бих се гордял. Ако преди 10 години някой ми беше казал, че ще напиша нещо с магнитуда на „Отвътре“, или че, например, ще се оженя за жената, за която в момента съм женен, едва ли бих му повярвал. Както впрочем и ако ми беше казал, че ще напълнея с 15 кила. Въобще – бъдещето е мистерия, така сме устроени, нещо с мозъка ще да е. Кой знае – възможно е след още 10 години, ако съм жив, вече да не живея в най-бедната европейска страна, а примерно, в Албания или Косово. Никой не знае. Генерално погледнато, никой не знае нищо.
-Смяташ ли, че новата ти книга, която се казва „От тази страна на смъртта“, носи смисъла на картината на Леонардо да Винчи „Спасителят на света“, чийто детайл виждаме на корицата?
-Да, смятам.
-Аз избухвах в смях на някои разкази, особено на „Веst regards” и „Замръзналото кралство“. Да не кажеш сега, че си искал да отправиш важно послание към човечеството, а то, какво, хили се…?
-Ти имаш вкус и стил, затова се смееш. Хуморът в мойто писане не е за всеки. За който си е инсталирал по-фини настройки в главата, за него е. Дълго време например литературният естаблишмънт и средният вкус виждаха в моите книги просто сбор от нецензурни думи и изрази. Докато същевременно масово предприемаха една високохудожествена постъпка след друга, например ходиха да гласуват за чалга-изпълнител, който да им е новия месия. Иначе да, винаги съм смятал, че целта на изкуството е да доставя щастие – смеещият се човек е щастлив човек. И посланията (не към човечеството в цялост, а към по-осъзнатата му част) се възприемат много по-приятно през смеха, през лекотата, през щастието.
-Какви сметки имаш да разчистваш ти с Византия, тема на някои от разказите? Защо въобще те интересува авторитета на един император, при положение, че битките днес, в 21 век, са за ежедневното ни оцеляване?
–Ще се опитам да разделя отговора на части, както ти правиш с въпроса. Към Византия изпитвам вечна признателност – защото е дала на човечеството светлината на древните Рим и Елада, пречупени през призмата на Християнството – тоест, създала е съвременната Западна цивилизация. Без Византия Европа нямаше да има Ренесанс, а Америка щеше все още да е в каменната доколумбова ера. Впрочем не само ние, Западът, без Византия нямаше да стигнем до никъде – без светлината на Византия и арабите щяха още да са си кротко в пустинията, нямаше да се случи и Ислямът им. Когато на историческата карта има нещо толкова грандиозно като Византия, нормално е то да причини и художествен резонанс в текстовете на един автор, роден 5 века след гибелта й. Казано по друг начин, могат да се пишат и книги на теми, различни от това колко е било страшно през турското робство/социализма/деветдесетте – в историята има и по-значими неща.
Колкото до битките ни днес – при положение, че над половината хора на планетата имат достъп до три хранения на ден – моля ти се, кое да му е ежедневно на оцеляването ни? Виж там, в 15 – ти век, на какво се е казвало ежедневно оцеляване.
-В тази връзка Ковид стесни ли границите за теб, или ги разшири, съдейки по факта, че превръщаш и тази криза в антиутопични сюжети?
–Днес се навършват 24 месеца, откак не съм си подавал носа в чужбина. В този аспект, очевидно ми отесня, редуцира ми се живота. В добавка, дори за мен, като опитен сърцевед, се оказа силно изненадващо огромното, гигантското количество фекалии, от които пандемията разкри, че преимуществено е съставена човешката душа. Тоест, отесня ми и откъм хора – повечето хора, които познавах преди Ковид-а, се превърнаха в непоносими, зли, манаикални страхливци. Иначе… иначе съм добре, нищо ми няма.
-И последен въпрос – не е ли нашият редуциран свят причина все повече да избуяват исторически четива от всякакъв жанр, нещо като хайде, да си опазим поне националното съзнание чрез митове и фолклор?
–Винаги съм харесвал историческата проза, тепърва смятам, ще се упражнявам в това поприще, пък било то и мейнстрийм. А иначе да, разбира се, в съвременния глобален свят, национал-париотарските тежнения могат да бъдат кауза единствено на негодници, само на хора, принципно непригодни за живота.
Разговора води: Людмила Еленкова
Фотограф: Александър Герганов
