Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
В началото на есента, като тръгна пак на детска градина, внукът ми Крис не беше особено щастлив. Нужно му бе време да свикне пак с ранното ставане, навличането на дрешките, закарването му с колата, изоставянето му от „мамито”(!) Все разбираеми и необходими действия, ала… гадни.
Една неделна сутрин, още сънен, той жуми под завивката и пита с плачлив гласец майка си:
– Днес ще ходя ли на градина?
– Няма, мами, днес е неделя – отвръща му успокояващо тя. – Утре ще ходиш.
В понеделник ситуацията се повтаря:
– Днес ще ходя ли на градина?
– Да, майче днес ще ходиш.
След кратка пауза Крис въздъхва съкрушено:
– Днес утре ли е?
Ех, мило мое внуче! Оценявам пъргавото ти четиригодишно мозъче, както и сладурския ти оксиморон, който създаваш неволно, ала толкова житейски правдив! Още не си даваш сметка, но животът тепърва ще те сблъсква с плаващите пясъци на времевите условности, на завръщащите се отлагания, на всичко онова, което привидно е парадокс, а в действителност – неотменима логика. Не мисли, че ние, възрастните, не се изправяме непрекъснато пред подобни предизвикателни задачи и трябва да ги решаваме бързо и в движение, ако не искаме да изостанем… От какво обаче?
Вкопчени в своето напрегнато днес и устремени към връхлитащото ни утре, от което очакваме непременно хубавини, даваме ли си сметка какво губим и оставяме във вчера? Мислим си, че ставаме все по-оправни, мъдри и успешни, че с преодоляването на все повече препятствия, трупаме като в някаква банкова сметка все по-ценни и нужни ни дивиденти. Че житейският опит и проницателност ни придават нова и нова принадена стойност, която се калкулира неведомо къде и вдига цялостната ни цена. Че да, може във физически план да обедняваме откъм гъвкавост, сръчност и умения, но в ментален, духовен и всякакъв друг, свързан с онова под черепа ни, сме едни все по-големи богаташи, при това – ако не сме прекалено егоцентрични – от онези от тях, които на драго сърце сe разделят с богатството си за благотворителни цели и хуманни каузи.
След толкова години все повече недоумявам защо правим всичко това. Защо непрекъснато разчепкваме, анализираме, усвояваме, а всъщност разпарчетосваме един свят, поначало единен и прост, разчленявайки го на все по-умножаващо се количество съставни части, от които като от руда да извлечем всичко до прашинка, додето накрая не остане нищо? Защо упорито бягаме от цялостността, за да се превърнем във все по-тесни специалисти, толкова тесни, че през нас вече не може да се промуши нищо, което е едновременно ценно, красиво и безсмислено? Защо все по-нетърпеливо и неистово копнеем утрето ни да е още днес, сега, на секундата? Страх ни е, че ако дойде, когато му е ред, няма да го дочакаме ли? Или просто днесът ни е скучен?
Но ако той ни е скучен, с какво утрето, което яростно и неуловимо нахлува в него с всяка секунда, ще го промени? Чиста неврастения. Задъхани, мъчещи се да надбягаме тия край нас и страдайки, когато нас ни надбягат, търчим в някакъв глупав маратон, а зад гърба ни остават раздраните безплътни билбордове на преодолените миражи и неосъществените реалности.
Крис, въпреки неудобствата, радвай се, че ходиш на детска градина. Как бих искал и аз да съм там, до теб, и да си дърпаме камиончето един на друг от ръцете. Да удряме барабанчето в такт с музиката, излизаща изпод лъка на цигуларката. Да си мокрим косите с теб и Васко от кофата за вода. Да редим, изплезили език, картонени 1 до 1, 2 до 1, 9 до 1 и да съобщаваме на глас кое число се получава.
И да сме сигурни, че скоро, в някоя ясна и топла вечер, ще успеем да преброим звездите.
