Лира Литературно-рекламна Агенция
С Александра Шехтова, българка, която живее в Брюксел, говорим за особените деца и ретро нагласата на нейното поколение
Тя е автор на три книги – „Събирач на души“, „Портал към други светове“ и „Не подлежи на осиновяване“, която стана повод за нашия разговор, защото започва с разтърсващо посвещение към една непозната майка и вплита освен съкровени за авторката чувства, факти от живота в сиропиталищата по време на соца. Болезнена и дръзка, тази книга не иска съжаление. Напротив, „Не подлежи на осиновяване“ е почти криминален роман със социално послание, който акцентира върху всички сензитивни и калени в трудности хора, чието израстване е отвъд нашия опит.
– Александра, трудно ли направихте завой към толкова личен текст, в сравнение с езотеричните теми на „Събирач на души“ и „Портал към други светове“?
– Завой не съм правила. „Портал към други светове“ и романът „Не подлежи на осиновяване“ бяха завършени горе-долу едновременно. Но началото им, а впоследствие и довършителните работи по тях се случиха в различно време.
Идеята за романа се роди инцидентно и неочаквано, също като книгата за сънищата ми „Портал към други светове“. Планирах единствено „Събирач на души“.
Един ден, ако не се лъжа през 2015 г., станах рано, включих лаптопа и започнах да описвам случилото ми се в сиропиталището. Не ме питайте защо точно него и защо точно в онзи момент. Не зная, нямам логично обяснение и досега какво стана онази сутрин. Никога преди това не съм имала импулс да пиша за това, още по-малко да описвам преживелиците си. Винаги съм ги криела, защото почти никоя от тях не е повод за гордост, а смятам, че могат да породят само съжаление, подигравки или порицание…
Когато спрях и погледнах колко е часът, денят беше превалил. Не можех да повярвам, че часовникът показваше 17,30. Сякаш бях изпаднала в безвремие, от което излизах като от унес. Недоумявах как са минали толкова часове. Тогава дори не съм си и помисляла, че от написаното по-късно ще се роди този роман.
– Едва ли можем да си представим живота в дом за сираци в България, ако не сме го виждали отблизо, особено през 80-те. Наистина ли дългата ръка на партията-държава е стигала и до децата там, или е художествена измислица?
– Категоричен отговор не мога да дам и ще обясня защо. Ясно е, че каквото се е случвало на ниво Държавна сигурност (ДС), няма как да е било достояние на обикновения човек… И в днешно време е така със службите и високите етажи на властта. В онова недалечно минало моделът е бил по-опростен поради наличието на една управляваща партия-държава, както я нарекохте. В онези времена ДС обслужваше държавния апарат. Те бяха като скачени съдове. Да уточня за по-младите, че до 1990 г. ДС е била тайна служба за разузнаване и контраразузнаване, репресивна структура, на която се е крепял тогавашния тоталитарен режим.
И тук се връщам към въпроса ви. Няма как да сме сигурни в нещо, щом опира до класифицирана информация, можем само да правим догадки. В този смисъл, спокойно приемете връзката между ДС и сиропиталищата в романа като художествена измислица. Но… от гледна точка на човек, който е преминал през необичайни изпитания и задаващ си постоянно въпроси за преживяното в сиропиталището, стигнах до единствения засега и логичен за мен извод – че дългата ръка на партията-държава е стигала и до тези деца, захвърлени на произвола на съдбата.
– Ще разкриете ли, защо не подлежи на осиновяване вашата главна героиня?
– Нека постепенно, страница след страница читателят сам да стигне до отговора на този въпрос. Особените деца, въобще хората с по-особени дарби винаги са били обект на интерес. По времето, което описвам в книгата, различното се отричаше и отхвърляше. Да не си кривим душата, а да признаем – властта се възползваше от инакомислещите къде тайно, къде явно. Или пък показваше уродливото си лице като репресираше подобен тип хора, особено ако те не се подчиняваха на волята ѝ. Това се вижда много добре в романа.
Особените деца, въобще хората с по-особени дарби, винаги са били обект на интерес. По времето, което описвам в книгата, различното се отричаше и отхвърляше. Да не си кривим душата, а да признаем – властта се възползваше от инакомислещите
– Сега живеете в Брюксел, какъв смисъл има отново да преживявате миналото си в България?
– Приех Брюксел за настоящ мой дом. Но това не значи, че съм скъсала връзките с родината си. В спомените си винаги ще се връщам в България – без значение дали в хубави, или трудни моменти… Мащеха или не, тя е моя родина и всичко, случило ми се в нея, мога само да определя като житейски уроци, които година след година оформяха характера ми и ме превърнаха в това, което съм сега…Минало като моето не се забравя. Никога. А и не се загърбва. Само се примиряваш и свикваш с тежестта му…
За мен има смисъл да гледам събитията назад през призмата на настоящето, защото и времената са различни и аз самата не съм същата. Единствено анализирайки живота си в България, мога да осъзная онези преживявания, да разбера доколко и как те са ми влияели и какво са променяли в мен.
– А усещате ли някаква промяна в хората около себе си?
– Те вече са много променени. И няма как да е другояче, при това подчинение, което сега ни се налага. Ще споделя един аспект от тази промяна, понеже заговорихме за миналото. Смятам, че погледът на хората все повече се насочва към него, отколкото към бъдещето. Та какво бъдеще предлага днешната действителност, на какво ни учи!? Имам предвид поколението около и над 40 г., което живя в предишния строй и има база за сравнение – това, към което принадлежа и аз.
Ние вече не си правим планове, защото липсват условията да мечтаем за „светлото“ бъдеще, както правехме като деца. Сега се съобразяваме, подхождаме според наложените ни моментни условия и чакаме следващото нареждане, според което ще мислим как да действаме. Живеем ден за ден, в очакване на нови разпоредби… И гледаме бързо да се възползваме, бързо да консумираме. Всичко правим набързо. Дори отношенията ни са вид еднодневка.
Всъщност започнах да осъзнавам промяната чрез виртуалните разговори с мои познати, докато обсъждаме съвременните филми, музика и книги. Мнозина споделят, че предпочитат ретро вълната, защото не откриват нищо стойностно и интересно в новите сюжети, включително във фантастичния жанр, на който аз съм фен. Но напоследък също съм на ретро, най-вече от 80-те и 90-те. Пуснете си музиката и филмите от тогава, че и от годините по-назад, веднага ще усетите очевидната разлика със съвременното, почти обезценено, безсмислено и не в редки случаи пошло творчество, което ни залива. Ще разберете защо аз и тези мои познати не гледаме напред, а бягаме в миналото. Където поне аз намирам красивото и вдъхновяващото от живота, където с истинска наслада мога да видя, прочета или усетя извисеното у човека, и където показаната сила на неговия дух, няма как да не засегне струните на душата ми.
