Начало / Автори / За кучетата и книгите

За кучетата и книгите

sobaki_1Иван ГОЛЕВ

Пред блока ни с времето се събраха да живеят пет-шест улични кучета. Нито дребни, нито от най-едрите – може да се каже, стандартен вариант на породата „улично превъзходно”. Сиво-кафеникави, с малки отсенки на бялото и жълтото, те и по козина си приличат и не биха спечелили и най-снизходителната награда за сресаност на никоя киноложка изложба.

Най-съществената им прилика, разбира се, е, че те всичките са кастрирани. Общинските санитарни власти са се погрижили популацията им да бъде ограничена и, връщайки ги обратно сред нас, да не ни налазят като бълхи в естествения си стремеж за възпроизводство. Достатъчно е да се излежават по цял ден в тревните площи пред входа, да залаят вяло някой неидентифициран преминаващ субект или дрънчаща каруца и отново да се тръшват и притварят очи.

Като стана дума за очите, загледаш ли се в техните, съзираш някаква пустота. Не бих казал мъка, а по-скоро – примирение със съдбата. Може би затова сме склонни да ги погалваме на минаване, съседът от третия етаж, също собственик на куче, да им оставя редовно храна и вода в пластмасовите кутии до стената, а съседката от седмия, приютила преди време един техен събрат, да се опитва да ги възпитава и дори да се скара на най-лакомия.

Да, тези наши вековни приятели запълват градската ни нужда от животинско рамо до себе си, от природно съучастие в глупавите ни човешки дела. Създават ни някакво измамно усещане, че редът на Естеството не е нарушен, че макар и натъпкани като сардели в бетонните си кутийки, ние сме все такива волни деца на Бога, незагубили своите корени и усещането си за всемирна принадлежност.

Ала ние никога няма да се зарадваме да видим как някоя от тези почти осиновени от нас твари една сутрин се е окучила и малките ù, слепи дечица тикат муцунки в корема ù и търсят живителното мляко. Да ни разтърси взаимната им обич. Вместо това ще отчитаме с известна досада как козината им става все по-сплъстена, силата им отслабва и те все по-задълго се пренасят в съня и забравата.

Уви, има и такива книги. По всички свои характеристики те приличат на онези, които са пренесли през вековете светлината на човешкия ум, неговите съкровени помисли и болки. Те също махат с опашки и се умилкват около нас, гледат ни от упор, искайки да отгатнат желанията ни, и се оставят на благосклонните ни пръсти. Ала това, което никога няма да успеят да направят, е да си родят кученца. Да накарат и следващите поколения да се връщат към тях, да прелистват страниците им заради незабравимите откровения и да изпитват същия читателски трепет като нашия при първата им среща. Да ги подтикнат да подражават на героите им и също като тях да са честни, смели и непримирими в защита на идеалите си. Нито пък ще убедят някой начеващ роб на словото да му бъдат учители в писането.

След прочита им в нас остава същата пустота като тази в очите на кучетата пред блока. Нещо сме поели в себе си, залъгали сме се, че сме удовлетворили потребността си от духовно преживяване, но вкусът в устата ни е блудкав, а ситостта – измамна. Ще оставим поредния подобен книжен продукт в някой ъгъл и той бавно ще започне да пожълтява, да изпосталява и потъва в забрава. Додето някой ден го изхвърлим ведно с изсъхналото цвете и изгризаните от молци дрехи.

На врата си всяко от кучетата пред блока ни има каишка, обозначаваща, че фертилитетът му е прекъснат. Не е зле и издателите на споменатите книги да им слагат нещо такова, гарантиращо, че са кротки и не хапят.

Само като се замисля с колко още кастрирани неща се съгласяваме, в името на спокойствието и алъш-вериша, и козината ми настръхва!

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

GettyImages-482534641-2000x1200

Защо го правят?

Иван ГОЛЕВ Една китайска поговорка гласи: „И най-бледото мастило е по-добро от най-добрата памет”. Затова …