„Пътят“ на Юлияна Дончева носи прохлада и теми за размисъл
След като написа две книги, които предупреждават за изкушенията на тялото, Юлияна Дончева намести в интересен сюжет и духа, и психиката. Нейният роман „Пътят“ разказва за най-дългия туристически маршрут в България, който започва от връх Ком и завършва на нос Емине, заедно с различни типажи характери, всеки поел по своя причина към това предизвикателство. Книгата е свежа, динамична, тече като филм, наситен с приключения и красиви пейзажи, и не само. Тя засяга проблемите с презастрояването на всяка педя земя у нас, която лесно става плячка на корпоративни интереси, но най-вече „Пътят“ издига над подобни дребнотемия онези хора, които се доказват в катаклизмите, причинени от бури, или от човешка ръка. Опитни планинари, активно спортуващи, романтици и съзерцателни натури, даже суетни мадами или зомбирани в офисите си чиновници, мнозина ще намерят своята страничка от „Пътят“. А ние им помагаме с това интервю.
– Госпожо Дончева, знаем, че книги за пътя се пишат от хора, които търсят нова посока в живота си. Вашата с този роман каква беше?
– Аз съм от хората, които постоянно търсят нови посоки и доказателство за това са разнопосочните ми интереси в живота. Вечно търся нови предизвикателства, но не за да предизвикам вниманието на хората, а за да изпитам себе си. За мен изключително важно е периодично да напускам зоната си на спокойствие и комфорт и да се хвърлям в рискови начинания. Емоциите и вълнението от всеки нов проект държат сетивата ми будни.
– Вие лично изминахте ли маршрута Ком-Емине и обичате ли самотни преходи?
– С моето семейство обожаваме планината и преходите в местности, където няма други хора. Дали съм изминала маршрута Ком-Емине е въпрос, чийто отговор се крие в книгата. Много ми се искаше да разкажа за този път, който не е толкова популярен, колкото пътя на Камино, но пък предлага далеч по-сериозни изпитания не само за физиката, но и за психиката на човек.
– А защо в сюжета на „Пътят“ пресичате тази траектория с друга – в Пакистан?
– Пакистан е една от най-любопитните за мен страни в света. Кацала съм там в извънредна ситуация, когато беше атентата срещу премиера на страната Беназир Бхуто и в самолета ни нахлуха въоръжени лица. Мислех, че ще ни вземат за заложници, защото тогава в страната избухна гражданска война и бунтовниците постоянно отвличаха хора. За радост, този сценарий ни се размина, но аз непрекъснато следях новините и разглеждах картата на Пакистан, защото на връщане трябваше пак да кацнем там. Още тогава ми направи впечатление изключителната красота на тази страна, в която се намира и митичната долина Хунза, за която мнозина смятат, че е долината Шангри-Ла от романа на Джеймс Хилтън „Изгубеният хоризонт“. В Пакистан се намират и едни от най-високите върхове в света, което отговаряше на търсенето ми за неповторима природа, която подлага на тест издръжливостта на всеки.
– Вярно ли е, че там има планински върхове, които носят български имена?
– Всичко, което е свързано със среда, природа, местности е реално. За мен също беше изненада да науча, че в планината Каракорум, Пакистан, има върхове, които носят български имена. Докато пишех историята имаше един момент, в който изпаднах в тупик – нямах идея как да продължа. Една нощ се събудих точно в 1,11 часа и още с отварянето на компютъра видях историята с покоряването на върхове в Каракорум от български алпинисти през 2012 г. Дописах историята там още същата нощ.
– Помогна ли ви за този текст образованието от УАСГ, защото виждам и специфично познаване на ландшафта и на строителния бранш. Ако позволите да се пошегувам с вас – при следваща среща с брокер ще имам предвид една мисъл от книгата: “Никой не хвали имот преди да го е купил“
– Абсолютно….Мисля си, че всяко едно познание рано или късно може да послужи за нещо. Никога не съм работила по специалността си, но явно образованието ми не е отишло на вятъра. Умея да разчитам карти и сателитни снимки и ако имам повече материал от повърхността на Марс, ще мога да направя едно пътуване и до там…
Ако погледнем кои са най-успешните модели за подражание, веднага ще видим отсъствието на хора, които можем да определим като съвременни философи или мъдреци. Обществото става все по-консуматорско
– Това че едно духовно приключение може да се спъне от материални интереси, типично българска черта ли е?
– Не бих казала, че сме по-различни от другите народи – днес голяма част от човечеството следва материалните интереси и обръща по-малко внимание на духовността. Само ако погледнем кои са най-успешните модели за подражание, веднага ще видим отсъствието на хора, които можем да определим като съвременни философи или мъдреци. Обществото става все по-консуматорско и това е много тъжно.
– Героите ви имат ли реални прототипи, каква жена би тръгнала със сешоар на планински преход?
– Всеки един от героите ми има реален прототип, макар и не на 100% – все пак съм вложила и мой почерк в оформянето на характерите, за да бъде по-ясна идеята ми. Жените, които си носят сешоари на планински преходи, са същите онези, които ходят на плаж с високи токчета. Можем да ги видим в най-елитните ни курорти…
– Работили сте в италианската телевизия RAI-2, познавате модата и лайфстайл средите. Бихте ли сравнили начина по който отразяват елита на своите държави медиите в Италия и България?
– Отразяването на известните хора тук и в Италия е напълно различно. И там има жълти новини, но ако те не кореспондират с реалността, глобите са много високи. А тук няма кого да осъдиш – всеки може да си тиражира всякакви щуротии, които нямат връзка с действителността, без да бъде наказан.
– За финал – хвърлихте ли накрая вашето камъче в морето според ритуала, стигнахте ли до някакъв абсолют с написването на тази книга?
– Моето камъче си го нося още в джоба – не съм стигнала момента, в който да кажа, че съм постигнала всичко, което съм си мечтала. Но така ми е по-интересно, защото вярвам, че по Пътя ме очакват още много изненади…
Разговора води Людмила Еленкова