Лира Литературно-рекламна Агенция
Поемаме заедно по мистичните пътеки на България
Ирена Григорова е дългогодишен журналист, в момента – репортер в предаването „Денят започва с Георги Любенов“ по БНТ 1 и ютюбър. Преди ди са пуснете интересните, образователни и много професионално направени филми в нейния канал „Прастари времена с Ирена Григорова“, надникнете и в книгата, заради която водим този разговор – „Мистичните пътеки на България“. Защото сме заобиколени от лековити и чудотворни кътчета, а живеем според народната поговорка „вода гази, жаден ходи„.
– Ирена, колко време снимахте и събирахте впечатления от тези невероятни места, всяко от които, както разбирам, лично сте посетили?
– Идеята за книгата дойде преди около година, но в нея са разказани истории и срещи, които са ми се случили в много голям период от време. Занимавам се с изучаването на древната история на България повече от 30 години и непрекъснато пътувам в търсене на нови и интересни места. А когато обикаляш исторически или археологически забележителности няма как да не стигнеш и до свещените и чудотворни места, защото те са свързани пряко с историята на древните хора. Няколко пъти през годините, в които работих като репортер в „Преди обед“ по бТВ, хора ме питаха няма ли да събера в книга нещата, които научавам и ми се случват. И така дойде моментът, в който по време на пандемията седнах и започнах да пиша.
– Има ли такива места, които са ви намирали сами, без да ги търсите?
– Всяко свещено място има свой характер и особености. На някои места съм стигала лесно, на други въпреки огромното ми желание така и не успях. Такъв е случаят с „Гробът на убития змей“ до Айтос. Историите за митологични същества са едни от най-любимите ми и с особено внимание събирам информацията за всяко такова. Така разбрах за гроб на ранен в небесна битка змей, който умрял от раните си на земята. Хората го погребали и започнали да оставят дарове. Разказва се, че мястото е с изключително силна енергия, но има условие за посещението му. Трябва да имаш голям проблем, за да идеш там, иначе целебната енергия се обръща в разрушителна. Няколко пъти търсих човек, който да ме заведе на мястото. Звънях в общината, говорих с познати и на всякъде получавах отказ. В един момент намерих телефона на човек, който каза, че знае къде е и веднага тръгнах. Някъде по пътя около Пловдив, човекът се обади и се извини, за това, че му е излезнал спешен ангажимант и срещата няма да се осъществи. Тогава реших, че явно нямам достъп и трябва да спра с опитите. През годините съм си създала едно правило, което гледам да спазвам. Това е правилото на трите пъти. Ако се опитвам да направя нещо или да стигна някъде, или да получа нещо и не успея до третия път, значи е най-добре да се откажа. Това важи за всякакви ситуации, не само за търсенето на свещени места. Понякога просто трябва да приемем, че нещо не трябва да се случи.
– В началото на книгата виждам карта, но навсякъде ли се стига безпрепятствено? Струва ми се, че мистичните пътеки изискват усилие и водят към специално знание, а не са просто място, на което да паркираш колата и да видиш чудо.
– Всичко е много относително. Когато говорим за свещени места, трябва да приемем, че стигането може да е по различни начини. Има места, които те викат и ти осигуряват лесен достъп, въпреки, че се намират в непристъпен терен, има други места, които изглеждат лесни, но се оказва, че не допускат от първия път. Трябва да е ясно, че тук говорим за места с особена енергия и не винаги психическата или духовната подготовка или състояние на човека отговаря на мястото. Има и друго, което според мен е много важно. Уважението към мястото. Не трябва да се забравя, че повечето такива места са територия на езически богове, а те не са съвършено добри. Езическите богове изискват хвалене, тачене и оставяне на дарове за омилостивяване. Може да прозвучи дори леко налудничаво, но съм забелязала, че местата, които трудно допускат, искат дар. Спомням си, че с моята приятелка Дани Ангьозова с която често пътешестваме заедно, няколко пъти се опитвахме да намерим скалните рисунки от Байлово. Те са изключително интересни, защото много приличат на рисунките от пещерата Магура. Според повечето хора рисунките отдавна бяха разрушени от иманяри, но от няколко човека бяхме чували, че още са там. Никъде обаче нямаше координати. Разпитвахме и хората в селото, които все ни изпращаха в малка пещера, в която нямаше нищо. Доста обикаляхме района. Бяхме си казали, че ако не успеем и на третият път се отказваме. Докато се провирахме в храсталаците, и аз, и Дани се издрахме и от краката ни потече кръв. Спомням си, че изкоментирахме, че след като ни е пуснало кръв, явно този път мястото ще ни допусне. Само след няколко минути Дани извика, че е намерила нещо и това се оказа входа на пещерата с рисунките.
Рисунките от Байлово са изключително интересни, защото много приличат на рисунките от пещерата Магура. Според повечето хора са отдавна разрушени от иманяри, но от няколко човека бяхме чували, че са там
– В тази връзка, какво представляват провиралките и какво е значението на оброците, често ги споменавате?
– Провиралките и оброците са следи от най-древните вярвания и ритуали извършвани по земите ни. Според етнолозите провиралките имитират слизането в долната земя и прераждането. Обичаят на всякъде е един и същ. Преминава се по три пъти през провиралката, като е важно тялото да се опира в камъка. Така болестта остава в долната земя, нещо като да си смениш кожата и да излезнеш на горната земята чист и прероден. Важна подробност е, че винаги когато си тръгваш трябва да е по друг път, за да не закачиш пак болестите по себе си. С оброците нещата са още по-интересни. Учените смятат, че това е традиция за почитане на духовете пазители от прастари времена. Като в античността за свещени се смятали дърветата (дъбове). Хората се събирали и правели обредите си около тях. Свещените дъбове не трябвало да се отсичат, защото това носело много силно проклятие. С годините около дъбовете започнали да изникват каменни оброци. Целта била около тях да се принасят дарове на пазителите (змей и орел) на селото, горите и обработваемата земя. При приемането на християнството оброците и почитта към тях останала, но вече не били посветени на природните пазители, а на светци. Всяко село, махала и фамилия си имало собствен оброк и светец – пазител. В етноложките книги се пази информация, как се избира личен или фамилен светец – пазител. Трикрако столче се обръща с краката нагоре. На всеки крак се закрепя запалена свещ, която се нарича на името на определен светец (най-често близките по време). След това малко момче трябва да избере една от свещите. Който е светецът на тази свещ, той става пазителят.
Провиралките имитират слизането в долната земя и прераждането. Обичаят на всякъде е един и същ. Преминава се по три пъти през провиралката, като е важно тялото да се опира в камъка
– Защо са важни празниците на чудотворните места, не се ли събират точно тогава много хора и това да отнема от енергията им, или напротив?
– Интересен въпрос, който отново има няколко отговора. Понякога, когато човек се нуждае от помощ, е добре да е сам на мястото, за да може да се вглъби в молитвата си. Да остане сам със себе и Бог. От друга страна обаче, официалните празници на чудотворните места създават много мощна енергия. Предполагам, че от вярата, молитвите и надеждата на много хора, събрани на едно място, се получава егрегор, който може да даде допълнително сила. Според мен ако едно място е силно и целебно, няма как хората да отнемат от енергията му. Вярата може само да го подсили. Разбира се, тук идва и примера, за места, които са толкова популярни, че около тях започва да се лее бетон и да се строи. Такъв е примера с Кръстова гора. Въпреки бетона и търговците, които вече са в храма, хората пак свидетелстват, че чудеса и изцеления продължават да се случват. В свещените места има много сила. Мисля, че ако едно такова място може да бъде толкова лесно разтурено, то няма да е оцеляло хиляди години.
Вероятно учените, с които общувате, с радост споделят откритията си, а местните хора отворени ли са да показват и говорят, или предпочитат да мълчат за чудесата около тях?
Много е интересно това, че в повечето случаи местните хора не проявяват особен интерес към свещените места в близост до тях. Често се случва да разбират от нас за това, че някое място е специално и ни слушат с недоверие. Моето обяснение е, свързано с мен самата. Едната част от родът ми идва от „Мраката“, район до язовир Пчелина, Пернишко. Въпреки, че през годините много съм ходила там, за да се срещам с роднини, никога не съм предполагала, че има толкова много история. Някак съм пренебрегвала мястото, а съм обръщала внимание на други райони, които са ми се стрували супер интересни. Започнах да се интересувам едва преди няколко години и се оказа, че има толкова интересни истории, места, храмове и находки, че в началото не можех да повярвам, как не съм ги виждала преди. Просто ние, хората сме такива. Не оценяваме това, което е пред очите ни, а все гледаме и се дивим на чуждото.
За щастие има една специална порода хора, които в миналото са били наричани краеведи, а днес наричаме пазители, които знаят всичко за района си и могат да разказват с часове за него. Тези хора са много ценни и ако човек има късмета да се срещне с пазителя, може да научи и да получи много от мястото.
В много от църквите в България има чудотворни икони и свидетелства за безброй изцеления. Свещениците в тези църкви участват пряко в чудесата
– Как реагират на всичко това свещениците от действащите православни храмове?
– Християнската вяра е основана на чудеса. Възкресението на Исус Христос е най-голямото чудо. Това, че е можел да лекува и да вдига мъртвите е не по-малко чудо. В много от църквите в България има чудотворни икони и свидетелства за безброй изцеления след молитви пред тях. Свещениците в тези църкви участват пряко в чудесата, като помагат с молитви и наставления към хората.
– Мястото с най-силна енергия за вас, на което имахте дежавю – усещането, че сте били тук, а за пръв път стъпвате?
– Мястото, на което съм усещала, че не идвам за пръв път няма нищо обшо с лечебните и чудодейни места от книгата. Това е крепостта Бабини видини кули във Видин. Когато отидох за пръв път бях на 14 ли 15 години. С баща ми се качихме на крепостта привечер. През цялото време имах усещането, че знам къде съм и на къде трябва да вървя. Когато застанах на една от крепостните кули, усещането стана толкова осезаемо, че се разплаках. Оттогава много пъти съм се сещала за този случай. Преди няколко години отидох отново. Съвсем целенасочено, защото исках да проверя дали отново ще имам това усещане. Почувствах се по същият начин. Освен това намерих сребърна гривна в един от коридорите. Вероятно някоя жена преди мен я беше изгубила, но аз го приех като личен дар. Като че ли мястото ме поздравяваше.
– Какво бихте посъветвали хората, които, сигурна съм, след като открият своята болка или проблем, и прочетат къде могат да я изцелят, или дори само да си налеят лековита вода, ще побързат да отидат?
– Да вярват в чудеса и да пристъпват в светилището или храма, който са избрали, със смирение и уважение. Българската земя е силна и пази децата си. Само трябва да се помолим с вяра.
