Начало / Интервюта / Димитър Шумналиев: В романа „Прошка“ войната се движи между взривовете на любовта

Димитър Шумналиев: В романа „Прошка“ войната се движи между взривовете на любовта

„Прошка“ стана победител в конкурса за исторически роман на изд. „Лексикон“  

image00

Димитър Шумналиев е писател, публицист, и спокойно може да кажем – ментор на не един автор, който тепърва си проправя път в литературата. Години наред той активно присъства в българския печат и литературна периодика (работил е във вестниците „Народна младеж„, „Отечествен фронт„, „Литературен фронт„, „Народна култура„, в БНР. Бил е главен редактор на в. „Нощен труд„, „Пулс“ и в. „Факс„).

Димитър Шумналиев беше и сред най-пламенните членове на журито на Наградата Хеликон, а сега повод да поговорим с него е новият му роман „Прошка“. Книгата, написана на изключително красив език, реконструира действителни събития между двете световни войни в началото на XX век. Действието се развива във въображаемото градче Златидол – арена на политически борби, на зараждащото се първоначално натрупване на капитала и на индустриализацията, но нищо от тези трусове не може да се сравни със стихията на жените там, която помита вичко.

– Г-н Шумналиев, приемете нашите поздравления за първото място в конкурса на „Лексикон“, но не е ли странно утвърден писател като вас да участва в такова състезание, специално за него ли написахте книгата?

– Просто предложих ръкописа и така романът попадна в конкурса. Яви се в края на ноември миналата година и се вмъкна в битката, конкуренцията е винаги ориентир. Да не уточнявам кои автори бяха на пистата. Така или иначе, стигнах финала най-неочаквано.

Между другото, бая време преди тази проклета затворническа участ, наречена пандемия, бях поканен на наградите на „Лексикон” в малкия салон на Министерство на културата. В журито видях Здравка Евтимова, Деян Енев, Йордан Евтимов, Светлозар Желев, откъси от предложените романи чете Руси Чанев – не остарява този артист! – пълна зала, мъдра атмосфера, духовен празник.

– Локализирайте ни мястото Златидол. Чуха се сравнения с Макондо на Маркес, обаче може ли да видим градчето, да го помиришем, да го припознаем в подобно селище?

– Златидол е фикция, място без географски адрес. Стори ми се, че ще бъде по-красиво, по-дъхаво, по-удобно за творчески инвенции, ако е някъде във фантазната природа, така Златидол ме облекчи – можех да измислям планини, възвишения, реки, мостове, разливи, поляни, гори и да разгъвам въображението без границите на конкретността. И в същото време ориентирах мястото за удобство на читателя. Някъде на запад, някъде близо до бойните полета на войната, някъде до границата, някъде до събитията, в които намъквах героите си. От Златидол лъха на свобода и тегоба, на орис и битки, на падения и възвисявания, то е толкова любовно, че няма как да не се помирише. Понеже всяка любов има дъх. Както всяка любов има тяло. Според съвременните американски анализи на невроните в човешкия мозък, и душата има тяло. Кожата помни. Петно от изгорено може да се появи двайсет години по-късно. Нещо като любовта, която може да се появи и преди капакът на живота да хлопне.

От Златидол лъха на свобода и тегоба, на орис и битки, на падения и възвисявания, то е толкова любовно, че няма как да не се помирише. Понеже всяка любов има дъх

– От женските образи в тази книга, а и от „Компарсита“, виждаме, че отлично познавате проявите на женската психика и то в сложни политически времена. Как влязохте в нашата природа?

– Израснах с три сестри, родната, две доведени, израснах с тяхното пуберско поведение, което постепенно придоби женска форма, обеми, овали, скрити телефонни разговори, потайни малки козметични корекции, грим, черно моливче за миглите, тупирани коси, широки поли и къси панталонки, минижупи и чорапи без ръб. Тези три богини в моето израстване ме даравяха с тайните си, със своеволията на женското, с мислите си – бях ятак на първите им любовни трепети. Нещо като куриер на фантазиите им.

Димитър Шумналиев с Катерина Хапсали
Димитър Шумналиев с Катерина Хапсали

Така от рано навлязох в потайностите, в мъгливите пространства на жената. Какво да крия, бях толкова невинен, че сестрите ми изобщо не се притесняваха да се мотаят пред погледа ми по бански, без бански, голи, влизащи в банята, излизащи от па̀рата като малки богини, мокри, безстрашни, без свян. За сведение на читателите, съм им купувал от аптеката и дамски превръзки, понеже и богините имат природа. Имат и биографии, бях толкова омаян от образите на тяхното съзряване, че пораснах преди тях, така да се каже, станах писател, преди да напиша първата си страница. Извън това фройдистко пояснение, моля за прошка: бях надарен с три феи, всяка от които ми диктуваше текстове. Правеше ми образи. Създаваше твореца и го захранваше с фантазии. Макар че, какво да крия, фантазиите имаха овали, рамене, бедра и други природни забележителности. Така че натрупах капитала, много преди да почна да го харча. Писателят е скъперник – не си раздава току тъй спомените, пази си ги за откровения, сравнения, метафори. То коя любов не е метофора!

– Какво стои зад идеята ви за прошка в романа? Последното изречение гласи: „Трябва да се научим как да не даваме прошка“

– О, зад идеята за прошка стои прошката. Стои нейното естествено мълчание. И нейното идент228892_bифициране с човек. Животните не познават прошката. Бог е решил да я направи наше достояние, наше изкушение, наша благодат. Прошката е изкусителка. Давам или не давам? На кого я давам? Защо я давам? Човек се подчинява на християнската добродетел да прощава. Ала защо прощаваме? Защото съзираме грях у ближния… Или защото в него има вина. Към нас. Към другите. Към света. Към потайните мисли. Към тъмните дела. Даваме прошка, а не съзнаваме предварителните причини, за да я дадем. Изговаряме прошка – изговараме чужда вина. Малка, голяма, содбовна, лека като полъх, тежка като черни мисли… Затова даваме прошка, за да оневиним ближния, който предварително е обременен от собствената си тегоба. Ние произнасяме оправдателни присъди. Облагодаряваме суетата си. Личното си чувство за справедливост. Колкото повече прошки даряваме, толкове повече благодат изпитваме. Всъщност прошката е вътре в нас, за нас. Ние я изживяваме, като я изговаряме. Любуваме се на личната си благодат. Чувстваме се по-добри, когато даваме. Не съзнаваме, че прошката е наше изкушение и наше средство за повече лично успокоение. Подаряваме прошка, за да се чувстваме по-облекчени. Даваме я от суета. Тя храни собственото си тщестлавие. Храни нашето усещане за повече значимост. Да ме прощава християнската догма… Някои раздават толкова прошка, за да укротят неврозата на личните си потайности.

– Как създавате проза, наситена с толкова поезия? Езикът на книгата е пълен с метафори, фолклорни образи, архаични думи и изречения като „окосените лавандулови лехи пуснаха гердани“.

– С някакво божие послание и с много труд. Както казваше колегата Васил Джерекаров от в. ”Отечествен фронт”, в България и умственият труд е ръчен. Поезията идва с четене, с възвишени вътрешни небеса, които човек не успява да види, чувства само птиците в тях, вижда само залезите, фантастичните изгреви, слънцето, вълните, дъждовните повесма… Човек може да се научи да разпознава поезията. Най-лесният начин е да отвори очи.

Поезията идва с четене, с възвишени вътрешни небеса, които човек не успява да види, чувства само птиците в тях, вижда само залезите, фантастичните изгреви, слънцето, вълните, дъждовните повесма

– Ако първата половина на XX век е белязана от две големи войни, кое събитие ще се впише като най-важното на XXI в., според вас? Може ли да е пандемията?…

– Пандемията, тази вездесъща парясница, ни направи по-раними, защото самотата кърви. Ние не сме създадени за манастир, за ашрам – там отиват обречените, вече лишени от сетива, затормозени от личните си изкушения, на които са били слуги или жертви. Ние, останалите, боледуваме от ковид и от собствените си пространства – без тях, без тяхната свобода, ние се затваряме в ограниченията си. Губим социална възбуда.
Нито едно КПП не е в състояние да спре движението ни, ние сме по природа номади, търсим новото, каквото и да е то. Ние общуваме, за да се храним. Комуникацията ни дава значения. Разговорите, каквито и да са – съдбовни, за бизнес, за чувства, за стимул, за здраве или смърт, малки или големи, са нашите дозатори на повече смисъл. Ние воюваме всеки ден. Едно, за да оцелеем, да тренираме инстинкта си за самосъхранение, второ, за да се чувстваме омъдрели, щастливи, наградени или ограбени. Пандемията е война. В романа „Прошка” сюжетът се гъне от битки, от снаряди, от огнехвъргачки, трупове и … русалки. Да, войната се движи между взривовете на любовта.

Разговора води Людмила Еленкова

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Dobromir_Baychev_

Добромир Байчев: В многообразието е чарът на комедията

Да погледнем отстрани трагикомедията, в която всички на Балканите участваме Добромир Байчев стартира силно с …