Лира Литературно-рекламна Агенция
Мария КАСИМОВА–МОАСЕ
В една малка кутийка от зъболекарски борчета стояха. Светлосиничка, перфекна, с гладки ръбчета и винаги работещо закопчаване. Печелех ги тия кутийки на едро от зъболекаря, при който ме водеше татко. Стоя мирно, не хленча от прегледа или гадната машина и хоп! – тръгвам си щастлива, с поправено зъбче и с поредната синичка кутийка. Та те стояха в ето такава една кутийка – първите ми златни обички – треперушките. Майка ми беше „постлала” тънкък слой памук на дъното ѝ, а лежаха кротко върху него в очакване един ден да виснат на ушите ми.
Трябва да съм била на шест.
В онова време – средата на седемдесетте – бях от децата, които държавата отглежда почтти наравно с родителите. Баща ми актьор – работи предимно тогава, когато другите почиват. Майка ми пък режисьор на новините в националната телевизия (една едничка в онези години), което на практика означаваше, че работи както когато другите работят, така и когато си почиват. За да придобия що горе човешки навици, още на годинка и два месеца ме дали на детска ясла. При това седмична – водят те в понеделник, при възможност те взимат в сряда за едно преспиване, а после се връщаш там на отглеждане до събота на обяд. На практика за теб се грижат повече лелки с престилки и на заплати, отколкото собствените ти родители. Сигурно съм била случила на лелки с престилки, на заплати, но и с майчини сърца, защото нямам травматични спомени, из които зловещи по характер и миловидни на вид жени да ме преследват с кънтящи смехове. Но из разказваните често семейни спомени регулярно се завърташе един, според който години след времето в седмичната ясла съм изпадала в неукротим рев, ако случайно минем покрай строяща се сграда. Просто на пътя за яслата имало такава и всеки понеделник сутрин, когато татко ме карал натам и жигулката му завивала покрай оградата и скелето, аз съм разбирала къде ме водят. И съм плачела неудържимо…
Всеки път мама се е разделяла с мен. Всеки път татко се е разделял с мен. Временно, до сряда вечер или до събота на обяд. Премерените, спокойно разграфени отрязъци от часовете на един възрастен. Всеки път и аз съм се разделяла с тях. До незнайно кога, до завинаги, до края на света. Безграничното, единно и напълно цялостно време на едно дете.
Накъде там, в тези абсолютно изпълнени с трагизъм и обреченост дни на моето ежеседмично изоставяне, съм станала самостоятелна. Толкова самостоятелна, колкото не е добре да бъде едно двегодишно човече. Не помня да не съм можела да боравя с нож и вилица, да не ми е било ясно как да си вържа обувките, да се закопчавам накриво. Оттогава съм свикнала и да изяждам всичко, което ми се сложи в чинията и така три пъти на ден. Един не особено добър навик, ако ме попитате днес, като жена на петдесет, която цял живот търси баланса между килограмите и вкуса. Оправям си леглото още преди да съм се събудила напълно. Имам маниакално чувство на отговорност към плащане на сметки, данъци и такси. Не дължа пари на никого…
Та трябва да съм била на шест.
Точно на шест и половина, всъщност. Беше март и времето навън истински беше заето да го доказва. Дъжд сутринта, слънце на обяд, сняг надвечер. Майка ми и баща ми работят, контролират ме по домашния телефон и през половин час звънят да ми дават нови нареждания какво да облека или съблека, да прибера прането от балкона или да го просна отново, да излизам да играя с децата или не. Някъде следобедно обаче телефонът замлъкна – баща ми се готви за представление, майка ми е в репетиции на централните новини в осем… кой да се занимава с и без това доброто дете, което можеше и яйца да си опържи само, и хляб да си нареже, и само да плати с домашните пари тока на инкасатора.
И в тази точно тишина аз, малкият самостоятелен човек, взимам първото си осъзнато козметично решение! Грабвам зъболекарската кутийка с треперушките и отивам при съседката баба Данче да ми продупчи ушите! Няма какво да чакаме оня ден, в който вече ще мога да ги нося, след като така или иначе разполагам с всичко необходимо – златни обици на специално съхранение, специалист продупчвач на уши в лицето на баба Данче от съседния вход, и моя милост, шестгодишното момиченце, притежател на две чудесни ушни мидички!
Обувам ботушките, слагам якето, шапката и ръкавиците (точно в тоя момент навън валеше сняг), пъхвам синята кутийка в джоба и тръгвам. Заключвам вратата два пъти, както са ме инструктирали нашите, ключът ми висва на врата, а аз с бодра крачка и без грам съмнение поемам към апартамента на баба Данче.
Не се вдигам на пръсти, за да ѝ звънна на звънеца – като дете вярвах, че всичко у баба Данче е направено като за мен. За да могат баща ми и майка ми да работят или да излязат с приятели, тя често ме гледаше вечер. Мажеше ми най-вкусната филия с масло, заедно правехме малки хлебчета от пластилин, разказваше ми приказки и търпеше лиготиите, които само пред нея можех да си позволя. Когато лягах да спя, тя сядаше на стол в стаята и така седеше на тъмно, докато нашите се приберат. Много я обичах. По онзи детски, егоистичен начин – нали с нея ми беше интересно, а и някак мило, като при баба, нищо че тя не беше моята. И ето сега кой друг да ми продупчи ушите, ако не баба Данче?! Трябва да го е споменала някога някъде, за да съм била така уверена, че точно тя ще свърши тази работа, но си спомням, че някак изначално си знаех, че баба Данче ги може тия неща. Затова и никакъв страх не помня да съм изпитвала.
И баба Данче отваря вратата.
Обяснявам аз за какво съм дошла, а тя ме пита нашите знаят ли. Излъгвам, че да. Влизам в малката ѝ кухничка, тя ме настанява на кушетката и започваме да си говорим. Пита ме провисналите мартеници на китките и пуловерчето ми от кого са, а аз разказвам поименно. Накрая вадя кутийката с обиците и с чувство, че свещенодействам, я отварям.
„Мишенце – казва ми баба Данче (тя ми викаше мишенце), –много са ти хубави треперушките, ама сега няма да ги сложим, да знаеш! Ще почакаш. Червено конче ще сложим и с него ще си стоиш една седмица. Всеки път като пишкаш, с едно памуче ще топваш в пишаното и ще си чистиш с него дупчиците. Вечер ще си размърдваш кончето напред-назад и ще чистиш със спирт. След една седмица ще дойдеш да видим как са ушетата и тогава ще сложим обичките…Днес е специален празник, мишенце. Баш днес си дошла, на Благовец, когато на момичките като тебе им се дупчат ушичките, затова няма да те върна. Дядо Боже така ти е подшушнал, няма откъде да го знаеш това, мишенце…”
Не знам дали точно така и с тия думи ми е говорила тогава баба Данче. Но може би трийсет години по-късно една нощ просънувах целият този епизод от живота си наново и по време на този сън разговорът ми се подреди така. Помнех и преди това за червеното конче и „пишаното”. И онова за дядо Боже, който ми бил шушнал баш на тоя ден да ида при баба Данче да я моля да ми продупчи ушите.
На Благовещение. Денят, в който се дупчат ушичките на момиченцата. Някакъв прастар ритуал, маркиращ първото „дефлориране” на момичето от вещата, стара жена. Прегърнат после от красивата християнска легенда за този ден, в който Дева Мария разбира, че ще износи Божия син, ще го отдели от тялото си в непосилните мъки на раждането и ще го остави да спасява човечеството…
После нещата се случиха бързо и практично.
Баба Данче сложи вода в едно джезве на котлона. Когато тя завря, топна игла с червен конец, вдянат в нея, за дезинфекция. Отряза краешник от хляба си и го подложи под ушенцето ми. Стисна хубаво мекичката част на ушната ми мида, разтърка и с топлата, но не гореща игла бодна в средата ѝ. Усетих съвсем леко боцването и охването беше просто от изненада. За второто ухо беше по-трудно, но пък баба Данче каза, че в тоя ден нито една Мария няма да изпита болка. И не изпитах. Пет минути по-късно на ушите ми висяха двете червени кончета, здраво завързани на възелчета. Ядях поредната дебела филия с масло, намазана от баба Данче и пиех айрян. Няколко часа по-късно майка ми и баща ми щяха с ужас да видят продупчените ми уши. И ококорено щяха да установят, че самостоятелното им шестгодишно момиченце съвсем само и напълно съзнателно се е докарало до това. Споням си само как майка ми ме попита „Защо, бе, дете, реши и отиде само, без да ни кажеш?!” А аз съвсем категорично отговорих „Защото дядо Боже така ми подшушна.”
Сигурно сега се питате какво правят в тази история за Благовещение чифт треперушки в зъболекарска кутия, един спомен от седмична ясла и баба Данче, отговорно пробила личните ми уши. Ще ви кажа… Всички тези малки лични истории от живота на едно момиченце разказват за чакането. За страховете от безпределното време и нашето безвъзвратно потъване в него. За ужаса от самотата и силата на малките препятствия да подготвят нас, невинните и чистите, за големите трудности сред това. За съзнателното приемане на болката в името на нещо необяснимо, но много лично. За личните срещи с мъдростта, която се явява пред нас в най-различни и изненадващи образи, например като баба Данче. За червената нишка на живота ни, която ни кара да имаме… „обица на ухото”. И за тоя дяволит, игрив и малко палав подсказвач дядо Боже, който може да те прати в точния ден на точното място, за да ти се случат точните неща. Дори и когато вашите не знаят!
Просто Благовещение. Още един ден в годината, в който се случват чудеса.
