На фокус
Начало / Откъси / „Иконата“

„Иконата“

RНикой не беше я виждал без грим. Висока, кракът винаги като излязъл от струг, чорапът опънат, обувката съблазнително допълнение към цялата искряща изящност. Всеки сезон сякаш идваше заради нея. Пролетта намяташе леко манто, то не приличаше на нито едно друго. Може би цветът бе необичаен: ако модата плачеше за ярко червено, нейното манто бе мека лила, нещо като листенце на теменуга или полска камбанка. Моделът също крещеше: колко съм различен… Зимата една огромна кожена яка обгръщаше шията, където винаги трептеше някакво колие. Гранат. Или изумруд. Ботушките отсъстваха. Познатите обувки с висок ток, сякаш току-що купени, превземаха с лекота трамвайните недостъпности. Когато влизаше през външната врата на болницата, портиерът винаги надничаше да види от каква кола е слязла. Нямаше как в такъв мраз да е без кола. Цялото ù женско очарование предполагаше някой с добър джоб, който да се грижи за него.
Не беше от жените котки, които тъничко писукат и съблазняват мъжете с една престорена мекота. Беше остра, ако в подхвърлена фраза подозрително напираше мъжка агресивност. Извоюваната свобода бе изписана в цялото ù облекло, в думите ù, които никога не прескочиха границите на добрия тон, в интонацията на гласа – топла, с леко забавен ритъм, сякаш се полират ъглите на думите.
Никой никога не разбра, че леките копринени рокли, необичайни модели и десени, бяха следите от малките ù пътешествия из магазини и оказиони, от там бяха и бижутата, и обувките. Ръцете ù леко прекрояваха коприната, превръщаха я в нещо свое, измиваха следите от чуждото присъствие. Купеното „на сметка” изглеждаше ново и предизвикателно посрещаше погледите на доста жени. Това бе малката ù победа. Сама. Съвсем сама. Нямаше никакъв с пълен джоб, мъжът ù бе покойник.
Отстрани не личеше, но тя се страхуваше от мъжете. След смъртта на мъжа, когото случайно бе срещнала на една трамвайна спирка и който я улови в мрежата на страстна и силна до смърт любов, както обичаше сам да казва – тя не промени нищо в живота си.
Лилавото манто се появяваше другата пролет в някакъв нов вариант, обувките, открити в малко забутано магазинче горделиво тропаха с високия си ток, гранатовото колие се превръщаше в брошка. Настолната лампа живееше върху една малка масичка в стил ампир. Когато се върнеше от болницата, тя сядаше до лампата и започваше да крои своите дрехи. В този ъгъл лилавото манто стана красива пола с огромен и невероятно смел колан.
Сама не разбра как стигна до тази самота, до тази красива маска, с която я потулваше. Синът растеше мълчалив. Той така и не обикна баща си и тя винаги със съмнение се взираше в тъмния му поглед: може би единствено това момче разбра колко дълбоко бе наранена от ревността на покойника. Колко ù струваше това външно спокойствие – и у дома, и в болницата. А тя не искаше, никак не искаше синът да я вижда смачкана, да я пронизва с мълчанието си. Но годините не промениха нищо. Мълчанието остана. Понякога тя се питаше дали бе успяла да скрие от него цялата истина. Дали веднъж той не бе чул плесницата, която мъжът ù залепи – без да продума дума. Звукът може би се бе промушил през полуотворената врата и беше разбил всичките и усилия да изглежда така, сякаш е най-щастливата жена. Най-обичаната.
Масичката в стил ампир беше най-добрият приятел в тази полутъмна стая. Апартаментът бе в краен квартал, гледаше към полето, но през туловищата на други блокове като него – еднакви и неприветливи. Когато се прибираше, виждаше отдалеч как една сянка се мести – мъжът ù се притаяваше и дебнеше. Чудеше се как да каже „добър вечер” на някой съсед, с когото се разминаваше – после в домашното мълчание щеше да е този съсед, без да подозира. Мъжът ù щеше мълчаливо да стиска ръката и да я гледа продължително в очите. да чака някакво име. Някакво признание.
Дали го обичаше? Обличаше копринената рокля и ръкавът скриваше синината над китката. тръгваше към другия си свят, където няколко дълги часа щеше да бъде друга, с блестящи очи, вглъбена в работата си, загрижена за хората, които очакваха помощ от нея. Лекият парфюм беше триумфът на нейното присъствие, винаги различен от този на останалите жени, винаги сякаш измислен за самата нея. За да си го позволи, работеше на още едно място. Парите бяха преброени и тя знаеше колко от тях ще се превърнат в картофи, в зеле, в месо, в моркови. Хранеше се едва-едва, за да има за сина и за да поддържа образа, който си бе изградила с годините. От недояждане веднъж припадна. Свести се и видя очите на един непознат. Там имаше състрадание, но тя го пропусна, както пропускаше толкова други неща в живота си.
Синът ù остана затворен в собствените си мисли. Тя продаваше неща, за които той не знаеше: старинните обици на баба си, стари книги, за които после съжаляваше и които виждаше в накъсания си сън. Продаде и няколко картини, които бяха в сейф. Всичко, което родителите ù бяха събирали, се стопяваше.
Синът израсна много красив. Тъмноок, модерно облечен, с модерни настроения – но тя можеше само да надникне там. Той не я допускаше в света си и никога не каза защо. Никога не попита нищо. Когато преди време един мъж започна настойчиво да я търси по телефона, най-напред тя със студенина изричаше няколко думи. Постепенно разговорите се превърнаха в дълги диалози. И този път синът не попита нищо, но всички крехки мостчета замръзнаха съвсем неподвижно. Тя не пожела да му обясни, че това са просто думи и че трябва да говори с някого за себе си, за ония книги, дето продаде, за картините, за обичките, за картофите…Картофите белеше винаги с възможно най-тънка обелка. За себе си правеше юфка и никога не ù слагаше масло, за да пести. Не знаеше много за мъжа отсреща и изповедите ù бяха полвинчати. Но бяха думи. Думи. Много думи. Беше се пазила от тях. Беше ги спестявала. И сега не можа да прескочи баира на страха, не отиде нито веднъж на среща с този мъж.
Синът ù замина за чужбина – да търси работа и да учи. Не можеше да му каже – нямам пари. Не му каза. Докато той свикваше с красивия град, докато търсеше начин да се измъкне от мълчанието си, тя постепенно оголи къщата. Продаде картините, за които мислеше, че ще я надживеят и ще гледат от стените на апартамента все така към полето. Може би и към нея. Старата леля, която живееше в апартамент, изплащан някога от покойния и мъж и от нея, старееше възмутително бавно, имаше апетит и беше забравила, че този апартамент не е неин. Жената ходеше и в това жилище, миеше и чистеше, пазаруваше и си тръгваше с походка, която с нищо не издаваше нито болката и, нито наранената гордост.
Бабата обичаше живота, веднъж си пална цигарка, запали апартамента. След погребението опожареният дом легна върху ръцете ù. Сутрин тичаше на работа, после внимателно събличаше дрехите и започваше да се бори със саждите.
От онази красива столица почти не идваха вести. Понякога само телефонът, свит върху масичката в ъгъла, иззвъняваше и тя знаеше, че живее заради този внезапен звън. Синът и беше кратък. Казваше – добре съм, не се тревожи. Толкова. Тя повтаряше наум кратките фрази толкова пъти, колкото можеше и чакаше отново, свита в тъмната си везана дреха. И тук беше същата необичайна дама, винаги гримирана, винаги: не можеше да си позволи да излезе от своя образ, бледите и ръце завършваха винаги с деликатен, но силен лак – пастел, който капваше вечер уморено върху масичката ампир. Десет пастелни капки – в напрегнато очакване за движение, сякаш това не бе масичка, а легло на клавиши.
И изведнъж дамата изчезна. Съседите отначало не забелязаха отсъствието ù – беше мълчалива, излизаше рано, прибираше се късно, съботите и неделите само един от прозорците на апартамента гледаше навън. Другите спяха зад пердетата. Не се виждаха и двете ù приятелки – от години едни и същи, тези жени бяха нейно бледо подобие. Елегантни, но някак набързо.
Сякаш в последния момент са открили роклята, която би подхождала на някакви други обувки, още непридобити. Явно външният вид не бе тяхната голяма страст. Или бяха толкова щастливи, че нямаше защо да предизвикват възклицанията на останалите, просто не им трябваха. Всякаква маска бе излишна.
Не идваха, защото им бе казала, че заминава при сина си. Истината бе, че продаде апартамента. Продаде го тихо, както и живееше. Забулена в тайната си, тя удължаваше вратовете на съседите. Като нямаше как да разберат нищо за нея, те ù приписваха огърлици от приключения. Естествено – пикантни, иначе защо ще си слага този грим всеки ден, защо ще са тези огромни яки и тънки токчета!? Любопитството би останало незадоволено, ако в тази съседска мозайка не бяха зазидани мъже, ама какви мъже! – и за да не въздишат, жените превръщаха това любопитство в проклятие срещу „порочните”. Грешницата, това бе кодовото ù квартално име – и не подозираше какви страсти се разиграваха в този отдалечен квартал. Не се сбогува с никого. Замина.
Когато влакът тръгна, тя се разплака. Беше сама в купето. Сълзите капеха една след друга, едри, тя се давеше, гласът и не излизаше от гърлото и беззвучният гърч странно кривеше тъничката и фигура. Когато си зидал стена между себе си и другите, трудно можеш да излезеш от този затвор, да се изповядаш на глас. И защо? Какво можеше да каже? Че за пръв път синът ù звънна и с някакъв непознат глас, на пресекулки, бавно, страшно бавно и дълго нижеше думите. Наркоман. Наркоман. Наркоман. Влакът не можеше да я освободи от това повторение, то натрапливо се съюзяваше с движението, с тракането. „Помогни ми” – това остана след всичко, над всичко. Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми. Как? Парите от апартамента отиваха към мисията си. Тя – също.
Съседите в този чужд град не трябваше да надникват по-дълбоко в трагедията. Каквото чули – чули. Толкова. Когато вратата се затвори след нея, тя почти не позна момчето си. Снаха ù беше отслабнала, измъчена. Бебето плачеше. Седна, отпусна ръце и силите ù потърсиха ролята на пълководеца. Трябваше да тръгне. Да успее. Да…Какво? Не знаеше. Постепенно нещата се подреждаха. Започна от кучето. Кучето беше истеризирало наскоро и бе нахапало малката. Лекарите подозрително огледали крачето и задали няколко въпроса. Докато майката преглъщала сълзите си, бащата – нейният син, блаженствал след поредната доза наркотик. Трябваше да се погрижи за кучето. Да го накара да свикне с нея. Да го разхожда. Да го остави в този дом, за да намали стреса от драстичните промени, които го очакваха. Кучето не и даваше да се доближи до сина и. Но тя преодоля това разстояние. Преодоля и безпомощността на сина си, люшканията, колебанията, драмите и жалкия му гняв. Намери клиника, в която да го лекуват. Върна се в България, продаде и другия апартамент. Нае малка квартира, в която остави малкото си вещи. Иконата заключи в сейф. От всички картини ù остана тази икона, тя беше много ценна, принадлежала на прабаба ù. Известен художник, който определи цената на другите картини, ù предложи баснословна сума за нея. Но упоритостта и се прояви и тогава – тази икона, закле се тя, няма да дам никому срещу нищо. Защото бе предавана с поверието, че носи щастие. Че е лечебна. Че излъчва сила.
Но съдбата и прати това изпитание: да си признае, че ако трябва, за детето си би дала и тази икона. За да има пари, с които да го спасява. Преди да замине отново, се обади на едната си приятелка. Седнаха в градинката на „Кристал”. Пейката гледаше към „Руски”. Приятелката ù гледаше към нея. Не можеше да си обясни нейното отсъствие. Тя просто не беше тук, макар тялото ù да се бе свило в единия ъгъл. Гримът беше станал някак тежък – или лицето и бе потъмняло, изпито? Не отговаряше смислено на въпросите. Мълчеше. Неадекватността бе така очебийна, че за момент приятелката и се усъмни: дали душата и не боледува? Направо си помисли за шизофрения. Или нещо подобно.
Но само дълбока депресия е, би казала свитата в ъгъла жена, ако не беше в депресия. Тя виждаше себе си някак отгоре, сякаш е върху облак, някак отстрани, сякаш не е тя, губеха ù се спомени, тръгваше от една улица и вървеше, вървеше, озоваваше се някъде, без да знае къде. Опомняше се. Както лекарката обясни, съзнанието се мъчи да я спаси, като се оттегля, потъва в забрава. Бягството от себе си. Не беше ли бягала цял живот така, с една маска, която не искаше или не умееше да свали и пред себе си? Устата и беше заключена и изрисуваното артистично червило бе като замръзнало.
Разделиха се – едната не успя да потули недоумението, другата не успя да се разплаче. Замина отново, за да поеме онзи дом, да го огради с шепите и любовта си. Успя. Синът отново бе онова тъмнооко и лъчезарно момче, не останаха следи от жалкия му поход към илюзията на деветте адови кръга.
След две години се върна в България, в малката квартирка, намери си работа и дните се завъртяха отново. Почти гладуваше, но нито веднъж не се оплака. Като някога чакаше телефонния звън. Само масичката я нямаше.
Беше необичайно време за обаждане. Сутринта бе ленива като котка, промърморваше само асансьорът, навярно отвратен от постоянното си клатушкане между етажите. Отначало тя не разбра нищо. Гласът на снаха ù идваше като от друга планета, беше кух и страшен: синът и вече го нямаше. Починал нощес. Като се прибирал от работа, го блъснала кола.
Тя отново увисна между небето и земята, седна пак върху някакъв облак, виждаше се малка и непотребна, мислите ù се губеха, не искаше да дочака деня, когато щяха да докарат тялото. Беше като вцепенена. После изведнъж облече палтото си, метна дебелата яка, грабна чантата и тръгна.
Иконата беше в сейфа. Взе си я, като насън я положи в голямата чанта, положи я като мъртво тяло. Вървеше по улицата и не се страхуваше. И да я нападнат, да отмъкнат иконата – какво? За какво ù трябваше? Тя вече не означаваше нищо. Не беше спасила. Не беше излекувала. Силата й бе потънала някъде вдън земя, проклета да е.
Всички символи изгубиха смисъла си. Когато сложи ключа в ключалката на вратата си, беше решила. Безиззразният поглед прекоси стаята. Откри каквото търсеше. Извади камата от инкрустираната ножница и я издигна високо. Заби я в иконата. И пак, и пак. Червените и златните искри на боите се разхвърчаха. Тя драскаше и режеше лицето, което бе боготворила. Което спаси и от себе си в най-черните дни.
Когато го обезобрази, хвърли иконата на пода и започна да я мачка с крака. Мачка я дълго, настървено, в пълната тъма на безгласието. И после от нея се изтръгна див звук, неистов, нечовешки – „защо-о-о-о…”
Беше кръгъл час и по „Хоризонт” за пореден път познат глас обявяваше, че днес времето ще е слънчево. Погребението бе насрочено за ранен следобед. Застана пред огледалото. Ръката ù сама потърси червилото. Грима. Постави ги, пръстите и трепереха, после сякаш някой издърпа от тялото и всички чувства, усети вцепенение. Как ще живея? – въпросът идваше отдалече, като през мъгла, сякаш не се отнася за нея.
На гробището, пред ритуалната зала имаше много хора. Приятелите на сина ù, нейните роднини, роднините на снаха ù. И приятелките ù.
– Не ми позволявай… не ми позволявай да гледам как го спускат, моля те.
Пред гроба приятелката ù леко подръпна ръката и, подаде две бели рози на една старица – да ги сложи върху пръстта – и я прегърна. Тя послушно се сви до рамото и. Зад тях старата жена мърмореше, че не е редно, че майката сега трябва да хвърли пръст отгоре… двете излязоха на алеята, застанаха с гръб, докато… После бавно тръгнаха към изхода. Шествието сега бе разкъсано, хората вървяха на групички, мълчанието бе прекъсвано от въздишки, но и от съвсем прозаични диалози
Как е еди кой си, къде работи онзи, какво станало с онова…
Гробът бе далеч навътре. Заваля едър, рядък сняг, мокротата му скриваше сълзи, вятърът се усили и удави думи, закачи дрехата си на едни сух клон, той прискърца.
Майката, която вече нямаше дете, не придърпа яката на палтото. Дългата ù коса се мяташе около лицето, което сега изглеждаше непознато, сякаш бе нанасяла само възсив грим. Но това можеше да се види, ако вървиш насреща.
Всеки поглед отзад можеше да се спре в гръб, опънат, все така гъвкав, стъпките са малки и точни, вятърът се сблъсква с топола, която не се поддава на никаква буря. Човек или театрална маска върви по тая безкрайна алея? Съчувствието лепи мокрите си едри снежинки по тялото на жената, всеки иска да избяга от погледа и, защото никога никъде не са открити думите, които могат да опишат една загуба.
И никой, който не е изминал подобен път, няма да знае какво мисли жената. Кънти ли вIMG-16b6e1abde4f939a8f95adb3e4fdb6d7-V главата ù онова страшно „защо”, или е прескочила този праг и сега е в слънчевата поляна на далечното майчинство, хванала едно дете за ръчичката. Отиват към люлките. Спасение ли е споменът? Къде е спасението? Дали разнопосочни, тревожни мисли не я разпъват и не отскачат ли настрани като треските от умрялата икона?
Някъде към входа на гробището снегът секва. Слънцето се появява пак, навежда се над хората, които минават по булеварда. Няма и вятър. Събота е. Време, в което мнозина свалят маските си и приличат на голи, малки дъждовни капки. Каквито са.

Юлия Пискулийска

Прочетете още

21

Валентина Вълчева: Децата от Украйна са впечатлени от библиотеката във Видин

Говорим с една ерудирана и всеотадайна жена – самата тя автор и библиотекар в регионална …