Лира Литературно-рекламна Агенция
„Глина“ е от находките в съвременната ни художествена проза
„Глина“ от Виктория Бешлийска е достоен финал за българската литература през 2020-а. Едно произведение на изящната словесност, в което всяка дума е прецизно обмислена, сюжетът – чудно пресъздадена историческа хроника, пълна с красота и самобитност, а за внушението говоря със самата авторка, у която видях освен аналитичността на филолог, сериозен труд и почит към думите. „Глина“ е за читатели, готови да се гмурнат в атмосферата на сръчни занаятчии, древни извори и народни песни, за онези с отношение към театъра, ритуалите и мистиката, за изучаващите етнология и лексикография, но най-вече – за влюбените, склонни да приемат своите чувства с усмивка, от дистанцията на времето и като легенда за разказване.
– Виктория, разбрах, че идеята за „Глина” ви е дошла след посещение в Музея на керамиката в село Бусинци. Със сигурност изделията там са вдъхновение, а как се появиха образите на хората около тях и историческия период, в който са разположени? Можеше ли да е приказка за модерното грънчарство, ако ми позволите една шега, като във филма „Призрак“ с Патрик Суейзи и Деми Мур?
– Шегата с „Призрак“ е съвсем уместна и отговорът е да – вероятно има начин да се разкаже и приказка за модерното грънчарство. Особено от ъгъла на любовта. Но в „Глина“, от една страна, исках да се опра на историята и на периода, в който този занаят е бил в своя разцвет. Търсех автентичния дух на човека, изваял тези съдове преди стотици години. За мен беше важно да стигна до образа, който по този начин е осмислял и претворявал света, че изпод ръцете му са излезли тези магнетични съдове, омагьосали дори турския султан. А от друга страна, исках героите ми да живеят във време, в което силата на чувствата и тяхната наситеност са идвали от начина на битуване, от непосредствената сетивна връзка с природата. Исках днешният клиширан статус във взаимоотношенията ни „сложно е“ да бъде апострофиран от онези дълбоки връзки между хората, в които властват законите на природата, законите на дълга, силата на предопределението и силата на двойнственото начало в човека. Това пренасяне назад във времето дава възможност и за повече мистика, каквато неимоверно е съществувала в човешкия живот.
И не на последно място – за мен като автор на блога „По дирите на думите“ и инициативата #ОбичамБългарскитеДуми беше важно да насоча светлината към българските народни традиции, обичаи и вярвания, които в днешно време до голяма степен са забравени.
– Стилът на „Глина“ е това, което прави книгата неповторима. Защо е наситена със стари думи, има песенен ритъм и магични сравнения?
– Съвсем естествено е, пренасяйки се повече от три века назад във времето, където се ражда историята на романа, езикът също да потегли назад, да съживи позабравените думи, песенния ритъм, вярванията и митичните образи от фолклора. За мен, докато пишех книгата, това беше повече от естествен поток на речта. Не съм оказвала натиск върху езика и мисълта си, оставих образите и героите да ме водят, опитвах се да гледам света през техните очи и да чувствам като тях. Не исках умишлено да архаизирам езика до степен на нечетивност. Този баланс между разбираем, съвременен език, и стари думи, наредени в по-разговорни и по-песенни конструкции на места, се получи съвсем естествено.
– Вкарвате един интересен персонаж – „знаялицата“ на име Зевна. Разкажете ни повече за нея, според фолклора бихме я асоциирали с вещица, но тук символиката й каква е?
– Нека първо уточним, че думата вещица идва от „веща“ с корен от старобългарски „веди“ – зная. „Знаялицата“ е вещица, т.е. знаеща жена. Така навремето са наричали знахарките, лечителките. В миналото тези хора са се ползвали с особен статут. Били са уважавани от хората с известна доза страхопочитание заради това, че са сновяли между световете, имали са сили и знания, с които да връщат тежко болните към живот, както и да правят магии, в повечето случаи с добра цел. Техните ритуали в корена си съдържат езически елементи, но това не прави тези хора неверници, а тъкмо обратното – често знаялицата и попът действат заедно за оздравяването на някой човек. Никой не отрича способностите на другия и те взаимно се допълват за изцелението на тялото и духа.
Тъкмо поради своята вещина Зевна е онзи персонаж в романа, през когото протичат съдбите на всички останали герои. Тя е медиатор не само между световете – тукашен и отвъден, но и между хората. През нейните ръце се допират съдбите им, а до голяма степен се вае и съдбата на селото. Образът ѝ носи нужната доза мистика, за да може да издържи на реалността, която – ако бъде оставена да се развива сама по себе си без отпора на магията – би погълнала и оставила без дух всичко.
Дяволска стомна съществува и се нарича така заради шестте дръжки, които се спускат от гърлото ѝ и равномерно се извиват около тялото на съда. Пет от тях са „слепи“, тоест затулени и през тях не може да се пие. Само от един отвор се излива течността и е въпрос на късмет да уцелиш кой е той
– Съществува ли наистина Дяволска стомна, каква е намесата на дяволското в труда на един майстор-грънчар, който по принцип е свързан със съзиданието, а не с разрухата?
– Дяволска стомна съществува и се нарича така заради шестте дръжки, които се спускат от гърлото ѝ и равномерно се извиват около тялото на съда. Пет от тях са „слепи“, тоест затулени и през тях не може да се пие. Само от един отвор се излива течността и е въпрос на късмет да уцелиш кой е той – ако не, ставаш за смях. В легендата за грънчарите от Бусинци, носещи дарове на султана в двореца в Истанбул през далечния 17-и век, се разказва, че великият владетел е пил от такава стомна, харесала му е шегата, заложена в нея, и тъкмо заради това е издал берат майсторите от Бусинци да пътуват свободно в рамките на империята и да продават стоката си. Образец на дяволска стомна може да видите в Музея на керамиката в Бусинци 
Колкото до образа на майстора грънчар – колкото и от божествено-съзидателното да носи, той е преди всичко човек, подвластен на своите страсти, съдържащ една тъмна страна, която може да се прояви най-неочаквано под натиска на реалността.
– А защо любовта в книгата е трагична, макар и споделена?
– От една страна, трагичността идва от предопределението на съдбата, което е резултат от силата на думата („Думата е като чумата“, казва Зевна и наистина е така, неизбежни и застигащи в гръб като кинжали са някои думи.). От друга страна, любовта става част от нещо по-голямо, надчовешко, което е пак предопределено – това е тайнството на творението, на съзиданието. Затова придобива трагичен облик, но той не отнема нито от силата, нито от красотата, нито от автентичността ѝ.
-Мислите ли, че българите дори и в съвременността имат едно митологическо мислене, различно от това при другите народи и то ни пази, колкото и налудничаво да звучи?
-Митовете на отделните народи до голяма степен си приличат – ако се разпаднат до корените си, в крайна сметка там ще останат само основните градивни елементи на света плюс божествения дух. И, честно да ви кажа, не знам дали в момента нещо ни пази, малко на разграден двор приличаме, гледани отстрани. Трябва ние сами себе си да пазим – още тук, още сега. Възможно е чрез осъзнаването и работата в посока опазване на идентичността – културата, езика, занаятите, здравата връзка с природата и земята. Възможно е, ако претворяваме устойчивите принципи от миналото в бъдещето.
– Вие опитвате ли да правите нещо с ръце, може би не точно грънци, но свързано с рисуване, или с приложни изкуства?
– Докато пишех романа, имах контакт с глината, сядах на грънчарското колело. Това ми помогна по-добре да усетя процеса на ваене и да го опиша по-достоверно. Освен това глината е магия – препоръчвам я на всеки, които иска да изгради по-силна връзка със земята и със себе си. Хубавото е, че и в днешната реалност все още има къде да се научим да точим грънци
– Какъв тип литература четете, кои са предпочитаните от вас автори?
– Харесвам и класиката, и съвременните романи, написани с богат и увличащ език. За мен е важно да чета български автори, както и съвременни чуждестранни писатели в добър превод. Изключително благодарна съм на и за книгите на Радостина Ангелова и Нарине Абгарян. Обичам и всички майстори разказвачи в българската литература – Йовков, Елин Пелин, Вазов, Емилиян Станев и още много други познати и по-малко познати имена от родната литература.
