Начало / Интервюта / Камелия Кучер: “Сън” е история за собствената ни двигателна сила

Камелия Кучер: “Сън” е история за собствената ни двигателна сила

Предлагаме ви среща с български автор, който постоянно се развива

image3

Категорично доказателство е третият роман на Кучер – „Сън“. Той е по-обемен от предишните два – „Дом“ и „Нощ“, но и по-задълбочен, с по-плътни герои, премислени диалози и изненадваща развръзка. Хипнотичното въздействие на стила идва от културата на самата Камелия, способна така да пресъздаде онази Европа, в която е минал част от живота ѝ, че ако не я познава човек, спокойно може да реши, че е попаднал на литературна находка от някоя средиземноморска страна. Авторката обаче си е тук, фина като своите книги, и откликваща на всякакви въпроси.

– Камелия, хващам се първо за заглавието на най-новия ти роман – “Сън”. Около днешната ковид-криза, много хора казват – имам чувството, че това е сън, не е реално, живеем като в кошмарен сън, някой да ни разтърси и да се събудим, и т.н… Ти как преживяваш всичко, което се случва?

– Много интересна аналогия. Понякога си мисля, че животът по принцип е сън, от който не всички се пробуждаме навреме. Може би едно от най-опасните за душата решения е да се оставим да живеем по течението, да престанем да търсим начини да храним душата си, да виждаме отвъд злободневието. Това решение се взима несъзнателно – сън.

Не приемам ковид-кризата като нещо апокалиптично. Дали защото историята на човечеството за мен винаги е била извор на знание и поука, на смирение, ако щеш. Човечеството е преживяло далеч по-страшни неща от ковид-кризата и е успяло не просто да се съхрани, а да продължава да твори, да създава. Истерията покрай тази криза показва до каква степен сме си позволили да запуснем силата на духа си и изобщо вътрешния си свят. Станали сме зависими от удобства, които никой не ни е обещавал, че ще бъдат вечни – най-малкото историята ясно показва, че вечни удобства няма. Константата е една – вътрешният ни свят, силата на нашия дух. Който е работил отвътре навън, сега може да приеме случващото се философски, да стисне зъби и да изчака по-добрите дни, а междувременно да допринася с каквото може за собственото си благополучие, за това на близките му, за благополучието на общността и на обществото си. В никакъв случай не подценявам случващото се, личните трагедии са много – на хора, загубили близки или приятели, на хора, загубили бизнес или доходи. Моето семейство също усеща последиците от кризата.

Но толкова излишна енергия се хвърли за конспиративни теории, спорове и истерии от всякакъв вид – тази енергия можеше да бъде насочена към нещо смислено, към близките ни, към приятелите ни, към нас самите, към търсенето на начини да подобрим положението си в момента. Кризата ще отмине, ще се справим с нея, а междувременно от нас зависи да съхраним разума си. На всички ни липсва животът отпреди ковид-кризата, важното е как ще преминем през нея – мъдро или истерично, търсейки с какво да допринесем, или кого да обвиним.

– Героите ти са част от една конкретна реалност, защо в тази книга разположи действието именно в Португалия, в Лисабон и раздели минало от настояще?

– Струва ми се, че “Сън” можеше да се появи единствено като роман, който се развива в Португалия. Не заради красивите сгради или дори сантимента ми към тази страна, а заради духа на Португалия, който е водещ като дух и в историята в “Сън”. Фатализмът, декадансът, усещането за необходимост от разплащане със съдбата (което всъщност ражда фадото) са все неща, които са централни за историята в “Сън”. Съдбата е герой в романа, около нея се въртят човешките истории, декадансът е част от атмосферата. Може ли човек да избяга от съдбата си или той сам се обрича чрез вярата си в нея? Част от съдбата ни ли са стените, които сами поставяме пред себе си, а после цял живот се борим да разрушим? Ние ли сме собствената си съдба? Това са водещи въпроси в “Сън”, а желанието ми да напиша роман за съдбата се появи тъкмо от интереса ми към португалската история, където съдбата играе важна роля и е част от културата им, от техния манталитет.

Миналото в “Сън” се случва в спомените на персонажите и в същото време то непрекъснато присъства в настоящето им – отново част от духа на фатализма, на съдбата, която рано или късно ги настига. Спонтанно се появи решението да прескачам в миналото чрез мислите на персонажите – в хода на писането нещата просто се случиха.

– Откъде идва усещането за дистанция при твоите персонажи, колкото по-силни са чувствата им, толкова повече ги отдалечават от хората и местата, които обичат?

– Изворът на това усещане за отдалечаване, за отчужденост е различен при различните персонажи. Например Фернао – него го отчуждават собствените му стени, които са една плетеница от характер, убеждения, принципи. Той изпитва силни чувства, силно вярва в принципите си, силно се бори за убежденията си, силно обича съпругата си и е отдаден на отговорността към децата си. В същото време точно тези силни чувства му пречат да прояви гъвкавост, пречат му да се движи в пространството, да се движи в крак с живота – той е като старо дърво в средата на нов тротоар, което е пуснало корени така надълбоко, че не можеш да го преместиш без да го умъртвиш. Неспособността да се движиш в пространството, да бъдеш гъвкав, рано или късно те отчуждава от окръжаващия свят и от хората, които го населяват, дори те да са най-близките ти, дори да ги обичаш силно.

Силните чувства често отдалечават, вместо да сближават – ако не можеш да ги владееш. Овладяването на силните чувства, които човек е способен да изпита, е голямо предизвикателство. И често в тази борба за надмощие ние полека губим връзката с живота, който все така тече край нас и се видоизменя, докато ние стоим на едно място, водейки битката вътре в себе си. И така можем да пропуснем – шанс, любов, приятелство, дори възможността да създадем здрави и щастливи отношения с децата си. Всички водим вътрешни битки, това е неизменна част от живота – от това колко осъзнато ще ги водим зависят отношенията ни със света и с хората, които обичаме и на които държим. Искаше ми се да изследвам това в “Сън”, да го преживея чрез героите.

– А защо някои от главите започваш с цитати от Фернандо Песоа?

– Фернандо Песоа изповядва едно много интересно за мен виждане за взаймодействието на човека с окръжаващия го свят. Когато четеш негови стихове, битката със самия себе си започва да ти се струва толкова лесно преодолима – стига само да осъзнаеш собствената си незначителност и същевременно с това да осъзнаеш какъв прекрасен природен промисъл има в тази незначителност – колко красива и самодостатъчна е тя.

Искаше ми се в романа да присъстват едни малки прозорчета към чужди мисли, които от една страна са повлияли на самата мен, а от друга – допринасят към това, което разказвам в “Сън”. Там присъстват и цитати и от Октавио Пас и Висенте Алейсандре.Тези трима велики творци носят един особен дух на възприятие на света, който силно ми допада. Последният цитат в романа е от “Простият живот” на Октавио Пас – той обобщава моето виждане за смисъла на нашия земен път.

– Името Белен, случайно ли прилича на известната кула в Лисабон, и как ти хрумна да наречеш героинята си така?

– Избрах името Белен най-вече заради звученето – то е едно от любимите ми имена в романа. Обикновено избирам имената по усет, може да се каже, че персонажът сам избира името си и ми го посочва. То е като да кръстиш живо същество – името допринася с вибрациите си, то става неизменна част от носителя си. Хареса ми и значението на Белен – означава Витлеем. И едва след като го избрах осъзнах, че това име присъства често в Португалия – кулата Белен, в Лисабон има и квартал с това име.

– Музиката каква роля има в сюжета?

– Музиката е неизменна част от процеса ми на писане по принцип – винаги пиша с музика. Самото писане съдържа в себе си ритмичност – изреченията, структурата им.

В сюжета на “Сън” музиката играе голяма роля, не само защото Белен е фадо певица, а и защото фадото е важна част от португалската култура и от онова, което исках да предам като атмосфера в “Сън” – усещането за фатализъм, което е изворът на фадото. Така че музиката тук е символ и на този фатализъм, но и на таланта по принцип – какво дава и отнема той. И дали цената на таланта е еднаква за жената и за мъжа, които го притежават.

“Сън” е история за собствената ни двигателна сила – на характера ни, на убежденията и принципите ни, и на любовта, която сме способни или неспособни да дадем и да получим, позволявайки си или непозволявайки си да изпитаме щастие

image0

– Живяла си на различни места по света, и съдейки по архитктурните описания в книгата, особено на едно чудесно имение, винаги ли патината на старите сгради ти доставя удоволствие? Знаеш, че първата реакция на човек, прекарал достатъчно време в България, е да възкликне – тая съборетина кога ще я махнат…

– Винаги. Когато пътувам винаги търся старите сгради в един град, старите квартали – за мен тези места говорят, те разказват за това, на което са били свидетели – отминали времена, човешки съдби. Архитектурата е извор на вдъхновение и знание. Можеш много да научиш за историята на едно място, наблюдавайки сградите – например как новите сгради се вписват в наследството от отминали времена. Отношението ни към старите сгради, особено тези, които носят културна и историческа значимост, е определящо за отношението ни към културното и историческо наследство по принцип. С голяма горчивина отбелязвам липсата на отношение към красивите стари сгради в България – жестоко нехайство е това към собствената ни история. Със същата горчивина отбелязвам и начина, по който никнат новите сгради сред наследството от отминали времена – хаотично, нехармонично, с абсолютна липса на мисъл и отговорност към атмосферата, която създаваме. И се получава така, че сгради, които биха могли да бъдат символ на светлата част от нашето минало, са оставени на милостта на времето, което неумолимо ги руши и полека ги превръща в съборетини, които вече само някое романтично око може да съживи до предишното им величие. И така те се превръщат в един тъжен анахронизъм, на който хората възкликват – тая съборетина кога ще я махнат? Това е нехайство, с което изживяваме целия си живот – вече е част от нашия манталитет.

– За да завършим, ако това е история за любов, какви сърца се надяваш да докосне, защото не всеки има търпението и класата на твоите герои?

– Признавам, че не съм мислила за това. Винаги пиша историите си като нещо, което аз искам да изживея. С всеки следващ роман отговорността, която усещам към читателите, расте и затова се старая все повече да не мисля за нея – защото пречи на творческия ми процес. Важно е да продължаваш да пишеш откровено, без мисълта как ще се приеме написаното – външният свят не бива да се намесва в процеса на писане. Затова сега с интерес наблюдавам как се приема “Сън”, какво намират читателите в романа.

Но си мисля, че ако приемем, че това е история за любов, то има сърца, които ще очакват със “Сън” да изживеят любовта. Тук тя е неизменна част от житейския път на персонажите, както е част от нашия живот, но тук тя се бори с вътрешни стени, с предразсъдъци, с разбиранията за съдбата и за това какво дава и отнема тя. Понякога не е изживяна докрай, понякога е изживяна по единствения възможен за персонажите начин.

Може би по-скоро ще кажа така: “Сън” е история за собствената ни двигателна сила – на характера ни, на убежденията и принципите ни, и на любовта, която сме способни или неспособни да дадем и да получим, позволявайки си или непозволявайки си да изпитаме щастие. Може би това ми се иска да докосне – тези нотки на двигателната сила, която всички носим и която може да съзидава или руши. Зависи какво градим – стени или мостове.

Разговора води Людмила Еленкова

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Ivan Stankov-2

Иван Станков: В книгата „Вечерна сватба“ емигрирах сто години назад

За сборника с разкази „Вечерна сватба“ говорим с писателя Иван Станков – професор по българска …