Начало / Интервюта / Йордан Славейков: „Последна стъпка“ е донкихотовско усилие към стремежа за любов

Йордан Славейков: „Последна стъпка“ е донкихотовско усилие към стремежа за любов

Подобна семейна история е трудно да се открие в литературата ни

118693875_638800077012449_7712979338897609547_n

Новото издание на романа „Последна стъпка“ от Йордан Славейков привлече вниманието ни по две причини – първо, съзряхме връзка между самотата на героите му и капсулирането на хората около Ковид-кризата заедно с всички скрити травми, които изпълзяха след това. Втората е самият текст, защото е писан от театрален режисьор, вече доказал се с пиесите „Паякът“ (съавтор и режисьор) и „Стъклената менажерия“ по Тенеси Уилямс. Над тях Йордан Славейков работи в тандем с Димитър Касабов, но този роман, който връхлита със своя запомнящ се ритъм и лавина от чувства, е негово лично дело. Вижте какво каза писателят около новата „Последна стъпка“, надяваме се повторната ѝ поява да заслужи аплодисментите на четящата публика, която ще извика книгата на бис в библиотеките си.

– Колко години са минали от първото издание на „Последна стъпка“? Ако се върнеш към момента, в който започна романа и го сравниш с днешния ден, каква е равносметката, би ли променил нещо в текста сега?

– Минали са пет години от първото издание на романа. Не са нито малко, нито са много. Мисля, че тези години хем са, хем не са повод за равносметка, но ако трябва да направя кратка, ето я: “Последна стъпка” има за мен, като писател, много силно гравитационно поле и трябваше да минат години, преди да започна да се откъсвам от него. Всеки мой нов опит за писане беше обречен да напомня на нея. Сега, когато една трета част от новия ми роман “Сбогуване с краля” е готова, мисля, че започвам да излизам от това поле. Не бих променил нищо в текста сега. Питай ме след още пет години и, надявам се, още два романа :)

– Това, че героите ти говорят от първо лице във форма на монолог, нямат имена, а мястото, в което тече действието, не е назовано, театрален похват ли е, или искаш да кажеш нещо друго?

– Не мисля, че писателите пишат, защото “искат да кажат нещо” или поне аз не съм от този вид. Мисля, че има истории, които искат да бъдат разказани, и когато им дойде времето, не търпят отлагане. Тази беше такава. Писането на “Последна стъпка” беше за мен упражнение по стил. Поисках да разбера може ли историята на едно семейство да бъде разказана с кратки, лаконични изречения. Без героите да имат собствени имена и без да е пределно ясно къде живеят. Оказа се, че може. Получи се не роман за анонимните, безименни хора в България, а изповедален роман за хора, които се осмеляват да разкрият опустошителни истини за себе си. Тези хора са сред нас. Могат да са наши съседи, колеги, приятели, роднини. Анонимността е проява на милост към тях.

Но защо те занимават хора на ръба, описваш крайности, в които те изпадат, а живеят привидно защитени, в малка затворена общност. Не можеше ли просто да изградиш история за едно стабилно, здраво семейство от българското село ☺

– Част от отговора ми се съдържа във въпроса ти. В малките затворени общности никой и никога не е защитен. Тази илюзия, тази Аркадия на малките, затворени, скрити от света, сплотени общности е вредна. Примерите са много и даже не говоря за криминалните хроники. Злото обича да вирее, избира да вирее точно в такива на вид пасторални общности, далече от чуджи погледи, от любопитни очи и уши. В тези малки затворени общности, ние хората, сме негови проводници, оставяме му се без особена съпротива. Занимават ме хора на ръба, защото у мен има грижа към човека, който е на път да изпадне. Да изпадне от системата, която е социална само привидно, наужким. От нея изпадането е лесно, влизането обратно е понякога непосилно.

Опитвам се с писането си не толкова да давам отговори, колкото да повдигам въпроси. Няма “такова животно” като стабилно и здраво семейство от българското село.  Ако го имаше, нямаше да ги има “Гераците”, или пиесата “Боряна”

posl

– Жертва ли е хомосексуалният човек в романа, който не може да превъзмогне тялото си, въпрос на предопределеност или на силно его е това?

– Никой, нито един от героите в моя роман не се държи като жертва. Те живеят  трудните си животи, сблъскват с много болка, много тъга, големи загуби, но и с любов, която поне за кратък период от време е противоотрова не просто срещу злините, а на самия живот. Хомосексуалният човек в романа не е жертва. Сексуалността му е и предопределеност, с която той се бори, трудно му е да приеме, да я живее, да я обговаря. На помощ идва телесността. Телесността винаги е катализатор, защото любовта има нужда от плът. Егото не е фактор. Аз като човек не обичам, когато хората се изживяват като жертви и внимавам да не се държа така.

– В крайна сметка „Последна стъпка“ усилие към любовта ли е, или към смъртта?

– “Последна стъпка” е може би самотно, по някакъв начин обречено, но донкихотовско усилие към Любовта. Не към постигането ѝ, а към стремежа.

Въпросите зададе Людмила Еленкова

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Confess-11

Сибин Майналовски: Да си влюбен в хеви метъла не означава да си супермачо

Роб Халфорд разкрива пред нас живота си Феновете на „Джудас Прийст“ знаят новината – автобиографичната …