Начало / Интервюта / Светлана Дичева: Ако бях политик, щях да слушам внимателно интервютата с творци

Светлана Дичева: Ако бях политик, щях да слушам внимателно интервютата с творци

Радиожурналистът предлага сега сборник с разкази

picture4

Познавате кадифения тембър на Светлана Дичева от програма „Хоризонт“ на БНР. Предаванията й „Графити по въздуха“ и „Закуска на тревата“ от години се радват на огромна аудитория, а освен безспорен професионалист в журналистиката, тя е и добър писател и успешен преводач. Зад гърба си има издадени осем книги и една пиеса. Сборникът с разкази на Светлана Дичева „Последните от своя вид“ е особено актуален. Той показва онези безсловесни същества, за които хората напоследък започнаха да се замислят – ами ако изчезнат наистина? Изпратихме няколко въпроса на авторката, за да чуем нейните отговори и се зарадвахме на сладкодумието ѝ. Защото тук всяка дума си тежи на мястото.

– Госпожо Дичева, не за първи път животните са ваши герои. Като радиожурналист вие работите със своя глас, защо обръщате внимание на създания, които не могат да говорят?

– Наскоро гледах документалния филм на Крейг Фостър „Моят приятел октоподът“. Възприех го като обяснение в любов към природата и живота. Оказва се, че октоподът притежава невероятна интелигентност. Подводният морски свят функционира като един гигантски подводен ум. Загубилият смисъл в живота филмов оператор се връща към бурния южноафрикански бряг на своето детство, „сприятелява“ се с един октопод и изведнъж животът започва да искри с ярки цветове, буквално и метафорично. Никой не знае дали животните не „говорят“ на свой си език. Някои видове папагали наистина говорят, котките мяучат, прасетата квичат, птиците имат свои „песни“. Как ли им звучим ние с нашите човешки езици? Дали не си казват: „грачи като човек“? Или може би „ръмжи като човек“? Точно това се опитвах да направя, когато пишех „Последните от своя вид“ – да се пренеса в главата на бялата мечка, на мечката панда, на костенурката, на хлебарката и т.н. Изгледала съм десетки записи на летящи орли в опит да си представя, че летя над боровете. А иначе основният патос на сборника е екологичен. Онзи ден прочетох с ужас какъв огромен процент от животните, особено бозайниците, е застрашен. Колкото по-високо е животното във веригата, толкова по-сериозно е застрашено. Когато споделих тази мисъл с приятели, те веднага откриха метафоричния смисъл: колкото по-интелигентен и възпитан е човекът, толкова по-тежка е съдбата му. Така си е. Съвършенството е трънен венец. Дори умното прасе, с което човекът има доста генетични сходства, го знае, особено по Коледа… Животните, растенията, човекът, планетата. Всички сме едно, всичко е едно. И това е тема номер едно за човечеството или поне трябва да бъде. Всички останали заплахи са дребнотемие пред огромната – след като животните изчезват с такава скорост, кога ще дойде ред на човешкия вид? И трябва ли пандемия като тази от коронавирус да ни връхлети, за да осъзнаем, че плуването в конспиративни теории е като плуване в супата на собственото ни невежество. Онзи ден гледах изпълнение на пиано на италианския композитор Лудовико Ейнауди на плаваща платформа насред рухващите ледове във водите на Арктика. Така значи. Нямало глобално затопляне. Помислете още веднъж. Слушах изпълнението и ми се сви сърцето. Вместо да обсъждаме странния блясък в очите на шведската екоактивистка Грета Тунберг, да бяхме седнали да обсъждаме по-смислени неща. Но да се върнем на радиото като медия и „чуването“. Радиото „чува“ пулса на света. То е, да си го кажем, най-изтънчената медия. Чуйте един глас и ще усетите що за човек е онзи, който говори. Слушането и чуването са много сложни процеси. А в днешния свят на самодостатъчност и нарцисизъм те са вид геройство.

– Когато животните са тема на литературни произведения, авторите ги поставят като обект, рядко пишат от името на самите животни. Но вие влизате в кожата им, изкушавам се да издам малко от сюжета на един от разказите, на който със сълзи се смях. Как ви хрумна, последното семейство хлебарки да е причина за просперитета на луксозен хотел? Този разказ впрочем има и находчиво заглавие – „Хранене в мрака“… :)

– Това е един от любимите ми разкази. Когато го чета, се съмнявам че съм го писала аз, така добре се е получил. (Скромна съм, нали?) Не помня какъв беше поводът да го напиша и как се зароди идеята. Имам чувството обаче, че има някакъв „облак“, ако използваме компютърен термин, който съхранява интересни идеи и дори готови разкази, трябва само да се протегнеш и да ги смъкнеш на земята. Когато пиша разкази, обикновено това става, след като идеята сама се залепи за мен и ми каже: „Хайде, не се офлянквай, сядай и пиши!“ Идеите са много досадно нещо, трудно можеш да се откачиш. Разказът за хлебарките – на вид красиви бръмбари, впрочем – не е писан наведнъж. Просто ходех като замаяна известно време, писах го на части, редактирах, идваха нови идеи, изместваха старите, във всеки етап от пътя се изправяш пред кръстопът, пред няколко варианта, и можеш да ги проиграеш, за да избереш най-подходящия. В лабиринта на писането има много проходи и много слепи стени. Важното е да не се отчайваш. Колкото до посланието на разказа, въпреки че всеки може да си го тълкува както намери за добре, общо взето искам да кажа, че ние всички играем на сляпо в този живот, без да осъзнаваме, че много от „случайностите“ са провокирани и повикани от нас самите. Всички сме с вързани очи, седим в ресторанта на живота (не винаги луксозен) и избираме менюто, без да знаем какво съдържа то. А и още – обичаш другия, когато знаеш той какво обича и се опитваш да му го дадеш. (Същото се отнася за обичта към себе си.) Мадагаскарските съскащи хлебарки Бътлър и Чембърмейд са много мъдри. Де да можех да кажа същото за себе си…

Всички сме едно, всичко е едно. И това е тема номер едно за човечеството или поне трябва да бъде

svet

– Хората, които ви слушат в предаванията  „Графити по въздуха“ и „Закуска на тревата“, знаят колко умело водите  събеседниците си. Кога започна пътя ви в БНР?

– Благодаря за хубавите думи. Обичам да слушам хората. Най-много обичам да ги накарам да забравят, че са пред огромната аудитория на „Хоризонт“ и сякаш разговарят с най-близките си приятели или мислят на глас. Според клишето всеки човек е уникална вселена, всеки има уникален глас, уникална гледна точка. Но това клише не означава, че умеем да изразяваме тази уникалност. Толкова силно се стремим да сме като другите, да сме в група, да чувстваме опората на единомислието, че понякога крием дори от себе си някои мисли, които звучат странно, неочаквано, парадоксално. Ето, затова съществува творчеството, изкуствата – в тази област просто си длъжен да си дързък и различен. Както в литературата, така и в радиото има много неща, които са „между редовете“. Понякога в едно интервю е по-важно какво събеседникът не е казал, отколкото казаното. Една пауза може да е драматично по-силна, от изкрещяното. Аз съм „слухов“ човек. Запомням гласове. Влюбих се в радиото още във Факултета по журналистика. Веднага след завършването обявиха конкурс в БНР и спечелих място в „Хоризонт“. Почти веднага започнах работа в Сутрешния блок на програмата. Радиожурналистика е благодатно място за човек, който е нечовешки любопитен към света и хората и иска да узнае какво се крие зад…

– Имали ли сте гости в ефир, непредвидими като животинките във вашия сборник и как се справяте в подобни ситуации, още повече, че са на живо?   

– За чудати събеседници можеше да напиша книга, ако си бях водила дневници за тях. Например веднъж дойде една дама със сламена шапка с цветя и пера, представителка на учителското съсловие. Реших, че вместо да каня министър или някой популярен учител да приветства учениците в първия учебен ден, мога да поканя редови учител. Убедена съм, че във всяка професия има хиляди безименни „герои“, които заслужават вниманието ни. Дамата дойде, аз огледах шапката, стори ми се прекалено ексцентрична, но си казах „не съди за хората по външния вид, хайде без предразсъдъци“. Дамата първо ми изброи въпросите, които трябвало да ѝ задам. Аз отказах да се подчиня и проведохме интервю с въпросите, които аз бях подготвила. След като приключихме, тя изрази недоволство от въпросите ми, дори ги характеризира като обидни. Хм. Обясни ми, че не иска това интервю да бъде излъчвано в ефир. Обещах. В крайна сметка можех да дам думата на по-дружелюбен учител да поздрави колеги и ученици на този училищен празник. Тя си тръгна и аз веднага открих един великолепен – при това популярен и с доста награди – учител и интервюто мина блестящо. Първият учебен ден вече беше отминал, когато дамата ми се обади и ме попита с подозрителен тон дали съм изтрила интервюто. Обясних, че така или иначе денят е минал и аз няма да го излъча. Тя настоя да дойде в радиото, за да види с очите си изтриването му. И така, тя отново разходи екстравагантната си шапка до радиото, седна в кабината до изумената звукорежисьорка и наблюдава епохалното изтриване на епохалното интервю, след което с мрачно изражение си тръгна заедно с полюшващите се пера на главата си. Звукорежисьорката избухна в смях след нея. „Горките деца!“, въздъхна. И досега се чудя каква беше вината на шапката. Когато гледах наскоро филм за ранните години на Коко Шанел, разбрах. Вкусът, ах, вкусът… Всяка революция започва с премахването на изкуствени цветя и пера.

В предаването „Графити по въздуха“ каня хора на изкуството, писатели, поети, актьори, режисьори, художници. Така се случи, че след поредните избори обществото пак беше настръхнало и ставаше и лягаше с изборната тема. Затова поканих писатели с различни политически възгледи, за да чуем различни гледни точки за обстановката. Един от най-талантливите и успешни български писатели (няма да кажа името, но не е трудно да се досетите) се съгласи да участва след като ясно формулирах поканата – коментар на току-що отминалите избори. Беше много дружелюбен преди ефир. Тъкмо започнахме на живо интервюто и той изведнъж каза с леден тон: „Как е възможно в предаване за култура да ми задавате политически въпроси? Аз съм дошъл да говоря за книгата си!“ Понечих да обясня, че ще дойде ред и до книгата, но той стана и си тръгна. Ей така, в ефир. Другите събеседници изпаднаха в шок. Колеги след това настояваха да публикувам това „интервю“ на сайта на БНР, за да бъде документирано скандалното му поведение. Отказах. Не исках да злепоставям едно от най-силните ни литературни пера. Вероятно не съм била права. Писателят и човекът са едно.

И още един скандален случай, с много известен проспериращ мъж, който се занимава с благотворителност (за което заслужава уважение), музикант-аматьор. Бях го поканила да участва в „Графити по въздуха“. Така се случи, че следващата събеседничка, поетесата Рада Александрова, беше дошла по-рано и той я видя на влизане в студиото. Започна да се пазари. „Колко минути ефир ще ми дадете?“ „Между 15 и 20“, казах. „Ама аз мислех цял час“. „Нямаме такава практика“, казах. „И все пак – имате на разположение достатъчно време.“ Изведнъж, буквално минута преди ефир, той обяви: „Вижте, аз съм много зает човек и баща на три деца. Времето ми е много ценно. Вие би трябвало да сте поласкана, че съм отделил време да дойда във вашето предаване, което не се слуша от никого, защото всички в момента гледат телевизия. Отивам при децата ми.“ Стана, тръгна си и затвори дебелата врата на студиото зад гърба си. В този момент светна червено и бях в ефир. Сълзите ми напираха, но се опитах да ги преглътна. Така Рада Александрова получи по изключение цял час ефирно време, но трябваше в част от него да играе ролята на утешителка. Бях толкова шокирана и гневна, че разказах историята на максимален брой колеги. В резултат на това господинът не получи ефир в „Хоризонт“ години наред. Затова пък украсява толкова много телевизионни екрани! Причината? Едва ли би си позволил да се държи така с телевизионен журналист. След време ме покани за приятел във фейсбук. Разбрах с тъга, че го е направил, защото изобщо не ме е запомнил. Ако беше, нямаше да дръзне. Между другото, ако това се случи сега, ще се усмихна, ще съобщя случката в ефир с репортерска вярност към детайла и ще се забавлявам с последствията. Никой никога не ни обижда: когато прави подобни опити, си прави автопортрет.

Тъкмо интервютата с творци често са най-силните… политически интервюта. Ако бях политик, щях да ги слушам много внимателно

picture2

– Какво ще кажете на тези, които си мислят, че да правиш журналистика днес в областта на културата е по-лесно от оперативната журналистика – поне не търчиш след политици и инфарктни събития?

– Няма значение в коя област работи журналистът. Зависи как работи. Нищо не е лесно – нито оперативната журналистика, нито журналистиката в областта на културата. Аналитичните нива на всяка област изискват години работа, много опит, много труд, безсънни нощи, неизчерпаемо търпение, огромен архив – в материална и идеална форма (в главата), много грешки, които помагат в усъвършенстването, много четене и мислене, особено последното, умение да не се разочароваш, да не се умориш, да не претръпнеш, да не станеш подозрителен, но и да не приспиш бдителността си. Да си вечно любопитен, но по възможност без да си наивен. Да се готвиш за всяко интервю. Колкото повече се готвиш, толкова по-добре ще се получи. Да слухтиш за нови лица и идеи и да си почтен, безкрайно почтен към професията и хората. Освен това трябва да си в крак с новите технологии и да размишляваш върху въздействието им върху обществото. Светът наистина бясно се променя и журналистът трябва поне да забележи и привлече вниманието на аудиторията към тази промяна. Много екипи по света работят по тези проблеми. Постоянно се публикуват книги, снимат се независими филми. Когато не мога да спя, гледам документални филми по Нетфликс и се опитвам да проумея. Ставам подозрителна, щом усетя че позицията ми по определен въпрос е прекалено категорична. Тогава търся различни мнения, за да я разклатят и да се получи здравословно неравновесие. Страхувам се от категоричността. Какво е разстоянието между категоричността и фанатизма?

Журналистиката в областта на културата е много благодатна, защото хората, които интервюирам, често се съмняват в собствената си гледна точка и не превръщат позицията си в непревземаема крепост. От друга страна, тъкмо интервютата с творци често са най-силните… политически интервюта. Ако бях политик, щях да ги слушам много внимателно.

– Вие сте и преводач от английски на художествена литература. Кои преводи са ви най-мили или особено се гордеете с тях, кажете ни някои заглавия.

– Скоро ще излезе романът „Корабът Делфин“ на английския писател Марк Хадън. Това е най-голямото предизвикателство в преводаческата ми практика до момента. Марк Хадън е известен най-вече с романа си „Странна случка с куче през нощта“, но заслужава да бъде запомнен именно с „Корабът Делфин“. Вероятно знаете, че съм автор на романа Лабиринт за романтични минотаври“, стъпил върху древногръцката митология, така че тази тематика силно ме интригува. Романът на Хадън е магическа сплав между съвременна история, препратки към древногръцката митология и пиесата на Шекспир Перикъл“, за която се предполага, че е писана в съавторство с драматурга Джордж Уилкинс. (В романа двамата се появяват като духове. Джордж е чудовищно отблъскващ, а Уилям е симпатяга.) Анжелика, Филип, Перикъл, Хлое премятат читателя през вълните цунами на живота си и накрая се чувстваш изцеден и щастлив, че си съпреживял перипетиите им. Бях като болна, когато приключих втората редакция на превода и текстът излезе от ръцете ми. А докато превеждах, изпитвах искрена завист към автора заради невероятното разказваческо и стилистично постижение. Свалям шапка. Романът беше номиниран за престижни награди, възможно е да бъде екранизиран. В послеслова Хадън признава, че е давал воля на въображението си, но между грешка и грешка има разлика. Затова описанието на всеки детайл в Елизабетинска Англия е направено със забележителна точност. Можете да ползвате романа като пътеводител по второстепенната пътна мрежа на днешна Северна Франция. Сигурна съм, че ако тръгна по описанията му, ще се озова на точните места и дори пътните знаци ще са на съответното място. Трудността в превода на „Корабът Делфин“ е в това, че авторът оставя читателя (следователно и преводача) сам да си прави изводите съобразно контекста. Душевните вълнения на героите не се натрапват, те трябва да се доловят. И трудностите съвсем не са само в изумително разнообразната лексика и идиоматично богатство на автора. Те са на много по-дълбоки смислови нива. След като приключиш срещата с този текст, апетитът ти за подобен тип приключения се изостря, но литературното меню не е особено богато на такива изискани ястия. (Ако ползваме аналогията с разказа за хлебарките.) След работата върху такъв текст един автор (в случая и преводач) може да се откаже да пише. Може да си каже – Боже, какви автори има, къде съм тръгнал аз?

Голямо предизвикателство беше и работата ми върху политическия трилър „Последния крал на Шотландия“, който е много популярен и като филм. През 2007 г. Форест Уитакър получава „Оскар“ за най-добър актьор за ролята си на диктатора Иди Амин. Джайлс Фодън е критикуван за „мекушавото“ поведение на героя си, ирландския лекар Никълъс Гаригън, но докато превеждах, напълно го оправдах. Човек не може да се спаси от опасния чар на чудовищата и попада в плен на харизмата им. Човешко е. Може да ви се струва странно, но още не съм гледала филма. Страх ме е, както децата от тъмното, защото Иди Амин-Торбалан не е измислица.

Обичам превода и съм пристрастена към него. Много ми помага в писането. Така навлизам в структурата на текста, на езика, в логиката на героите. Преводът е като университет по писане. Особено когато превеждаш големи съвременни майстори. Дано имам късмет и оттук нататък в тези уникални двуезични срещи.

Въпросите зададе Людмила Еленкова

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Woman-in-Gold-edit

Валери Трирвайлер за тайната история на една картина: „Дамата в злато“ представя свободната жена

Журналистът превръща книгата си в художествен сюжет „Дамата в злато“ разказва историята на една от …