Лира Литературно-рекламна Агенция
„У майкини“ , новият роман на Иво Сиромахов, който отскоро е на пазара, е безпощадна сатира на съвременните български нрави. Допълнителна информация за подбудите си да го напише, както и скепсиса си за днешното състояние на родината и обществото ни авторът разкрива в настоящото интервю, дадено специално за лира.бг:
Къде се намира това митично място „у майкини“?
У майкини е навсякъде, където има българи. Нарочно не съм посочил мястото, защото историите, които разказвам, биха могли да се случат навсякъде. Романът разказва за хората в едно съвременно българско село с градски претенции. Как българският примитивен манталитет се съчетава с модерни простотии като астрология, диети, инфлуенсъри, истеричен шопинг, вяра във врачки и магии, нелепи изяви в социалните мрежи, лайфкоучове, влогъри, инфлуенсъри, ретроградни меркурии, антиваксърство, гурме-превземки, силиконови цици, стремеж към известност на всяка цена.
Възможно ли е всички тези истории, да бъдат събрани само в една книга?
Още от самото начало си давах сметка, че задачата, която си поставям, е много амбициозна. Но пък човек трябва да прави неща, които са по-големи от него. Реших да разкажа по една история за всеки ден от годината в селото на майкини. Така че романът ми всъщност е сборник от 365 отделни случки. Сега излиза първата част – историите от първите шест месеца на годината. Втората част ще обхваща следващите шест месеца. „У майкини“ всъщност е роман-сериал в два сезона.
Кога ще излезе вторият сезон?
Когато го напиша.
Как очакваш литературната критика да посрещне романа „У майкини“?
Няма да го посрещне.
Защо?
Защото литературна критика отдавна не съществува. Тя се обезсмисли с появата на социалните мрежи. Ако искам да получа обобщено мнение за романа си, ще пусна откъс във фейсбук и само след един час ще имам над двеста коментара, от които ще става безпощадно ясно дали съм сполучил или не. Ако се нуждая от оценката на по-профилирана прослойка четящи хора, ще вляза в Goodreads и ще прочета ревютата на пристрастените читатели. За какво са ти критици, които в повечето случаи са провалени автори? Когато човек е некадърен в една област, той най-вероятно е некадърен във всички области.
Не надценяваме ли ролята на социалните мрежи?
Напротив, мисля, че я подценяваме. Мнозинството от хората живее в социалните мрежи. Политиката вече се прави там – да речем Брекзит беше проведен изцяло във фейсбук. Инстаграм диктува модата. Тръмп говори през туитър. Музиката е в Ютюб, филмите – в Нетфликс и Амазон. Излишно е да въздишаме носталгично по времената, когато сме се информирали от вестниците и телевизията, защото тези времена безвъзвратно са отлетели.
Романът „У майкини“ е много смешен, но подозирам, че пак ще ти се обидят много хора.
Нека се обиждат, щом имат желание да са обидени. Някои хора не могат да живеят, ако не се чувстват обидени. Това осмисля живота им и ги определя като личности. Виж какво става в социалните мрежи – всеки ден някой декларира страстно, че е обиден от нещо и настоява да получи извинения. Това е глупаво. Тая криворазбрана гордост всъщност е проява на комплекси. Ако знаеш кой си и имаш представа за реалната си стойност, нищо не може да те обиди.
Да, но ти описваш „майкините“ като хора, сред които не е много приятно да се живее.
Ами такива са. Но аз не съм ги очернил, или наклеветил. Просто са си такива. Както казва великият Гогол „Не се сърди на огледалото, ако муцуната ти е крива“.
Хората са склонни да си изграждат нереални представи за себе си. В собствените си представи те са умни, красиви, успели, чаровни, съвършени. И ако някой им каже, че май се заблуждават, жестоко го намразват. Защото дълбоко в себе си имат съмнения, че май не са чак толкова умни, красиви, успели, чаровни и съвършени.
Кое най-много те дразни у „майкините“?
Това, че живеят сред грозота. Не притежават никакъв усет към красивото. Живеем сред прекрасна природа, но вижте как сме я затрупали с боклуци. Вижте какви грозни къщи се строят навсякъде, вижте как са облечени абитуриентите. А вижте как е, да речем в Италия, там всичко е красиво. Там има и по-бедни хора от нас, обаче къщите им са спретнати, на всеки балкон има цветя, всяка уличка е красива и вдъхновяваща, по площадите има статуи, хората са облечени с вкус. Цялата им култура е подчинена на красотата. Това майкините никога няма да го разберат. Те до такава степен са свикнали с грозотата, че изобщо не я забелязват.
Какво ни пречи да бъдем успешни?
Най-популярните обяснения са свързани с турското робство, с комунизма, дори и с географското ни положение, което, видите ли, обуславяло обществените ни провали. Това са все фактори, които са извън нас. Винаги някой друг трябва да ни е виновен. Според мен обаче главната причина за обществената катастрофа е сбърканият модел на възпитание. Българите се провалят като родители. Те налагат на децата си абсолютно погрешни концепции. Насърчават у тях егоцентризма, нахалството, неуважението към другите, арогантността. У нас масово се отглеждат малки егоцентрични простаци, които порастват и стават големи егоцентрични простаци. И всичко това се прави с най-добри намерения. Всеки родител иска най-доброто за детето си, но акълът му стига дотам, че да го направи социално непригодно. Акълът им стига до „Бий, за да те уважават“. Ако бяха малко по-умни, щяха да знаят, че по-мъдрата стратегия е „Уважавай, за да не те бият“.
Лошото възпитание ли е причината да не можем да създадем проспериращо общество?
Спойката на всяко общество е чувството за принадлежност към някаква група. Към какво изпитва чувство за принадлежност съвременният българин? Към семейството си? Не. Семейството вече не е ценност, две трети от браковете приключват с развод. Към квартала си? Не. Българинът мрази съседите си и открито воюва с тях. Към професионалната си гилдия? Той ги ненавижда и се смята за по-кадърен от тях и несправедливо недооценен. Независимо каква му е професията. Принадлежност към родината? Там нещата вече стават много аморфни, защото родината се асоциира най-често с неща като ракия, лютеница, чушкопеци, бяла роза ще закича, Кубрат Пулев, баницата на майкини… изобщо все неща, свързани с мимолетни удоволствия, а не с ценности. Думи като дълг, чест, достойнство отдавна са престанали да носят съдържание − свързваме ги предимно с отдавна умрели хора. Ние нямаме нищо, което ни свързва като общество. Дори най-голямото постижение в историята ни – българската азбука, не ни обединява – живеем във време на масова неграмотност, вижте ги само как пишат в социалните мрежи. Обществото просто не съществува – то е един разложен труп, чиито отровни изпарения дишаме.
Как може да се промени всичко това?
Никак. Завинаги ще се давим в блатото на байганьовщината, убедени, че заслужаваме по-добра съдба.
Кажи нещо смешно за финал.
България ще се оправи.
