Лира Литературно-рекламна Агенция
Небивалици с букви предложи на най-малките нашата писателка и пътешественичка
Майка на четири деца, Цвета Брестничка живее с двете си най-големи страсти – книгите и пътешествията. Тя е част от екипа на Асоциация Родители, а заедно с това основател и на клуб на многодетните родители. Пише и поезия, и приказки – излива душата си и в своя пътешественически блог „От света на Цвета”. Поводът да си поговорим сега беше както прекрасния 1 юни, така и най-новото нейно творение, наречено любопитно „Небивалици с буквите от А до Я”. Разбира се, както се бяхме разприказвали, стигнахме и до темата с пътешествията, пък и актуалната ситуация, в която децата завършват класовете си буквално… онлайн.
– “Небивалици с буквите от А до Я“ не е първата ви книга за деца, но разкажете ни повече – как ви хрумнаха тези приказки, използвахте ли например синонимен речник за думите, които започват с една и съща буква?
– Идеята за книгата се роди по време на едно от пътуванията ни с мъжа ми. Тогава обикаляхме с кемпер из Мароко и като гледах надписите с къдравата арабска писменост, се запитах колко ли им е трудно на местните деца да се научат да четат и пишат. После си дадох сметка, че и на нашите деца им обясняваме буквите по странен начин: „Запомни: А като агне, Б като бебе, В като вълк… и така нататък“. Обаче буквата А по никакъв начин не прилича на агне, нито пък Б изглежда като бебе… Защо очакваме от децата да ги запомнят? Помислих си, че е добре да открия думи със съответната буква, чиято форма да напомня за изображението на самата буква – така на децата ще им е по-лесно да ги запомнят. Така се появиха О като орех, Г като гъска, З като змия… и полека-лека се подреди цялата азбука. За още по-лесно запомняне започнах да ги описвам и в кратки четиристишия. Само че другите думи със съответната буква не искаха да си мълчат, напираха и те да се покажат – и започнаха да се раждат истории с тях. Беше наистина забавно, много приличаше на онази игра, която играехме като деца – да измислиш възможно най-дълго изречение, в което всичките думи да започват с една и съща буква. Е, в небивалиците не успях да скалъпя истории, в които всичките думи да започват с една и съща буква, но поне повечето са такива. И наистина, понякога се налагаше да прибягвам до правописния речник, откъдето току изскачаше някоя дума, която даваше нов обрат на историята със съответната буква. Не беше лесно, но пък беше много интересно и най-важното, винаги има възможност историята да продължи.
– Бързо ли намерихте общ език с илюстраторката Албена Каменова?
– С Албена не се познавахме отпреди и за пръв път се видяхме, когато тя донесе в издателството първите идеи за илюстрации, които беше направила. Беше проектът за буквата О и си спомням, че веднага ме спечели с ококорения поглед на охлюва през килнатите очила и като цяло, със съчетанието от размах и внимание към детайла. След това имаше един продължителен процес на затишие, през който Албена напипваше пътя за превръщането на своето разбиране за текста в това, което виждаме сега – илюстрации, които са хем приказни, хем реалистични. И след това минахме през период на интензивна размяна на илюстрации и текстове, когато аз капризничех: „Може ли още малко цвят?“, а тя пишеше: „В това стихче има прекалено много неща за рисуване, няма да стане хубаво.“ По средата между двете ни седеше редакторката Албена Раленкова и внасяше спокойствие и разум, така че в края на краищата и аз, и художничката успявахме да преправим това, което трябва, за да се получи общ резултат. Интересното е, че през това време не се срещнахме на живо втори път, работихме дистанционно още преди извънредното положение да вкара всички ни в този режим. Даже по едно време ние с мъжа ми обикаляхме из Мексико, Гватемала и Хондурас и пак успявахме с Албена да си вършим работата по книгата.
Малко като заченато „инвитро“ детенце ни се получи, но децата „инвитро“ също са много обичани и чакани. Мисля, че любовта ни към книгата и нейните бъдещи читатели си личи
– Пътешествията са друга страст, за която пишете, неотдавна излезе книгата ви „В къщата на Пау Ама. Двама фаранги из югоизточна Азия“. Как реагират вашите деца на тези пътувания?
Децата ни са свикнали с пътуванията, те са отраснали с тях. Всъщност, да пътуваш с четири деца не е лесно, това беше причина преди почти 25 години да си купим кемпер и така радикално променихме живота си. Децата израснаха на колела, прекарваха ваканциите си в обиколки на България и Европа и това ги направи хора, които имат усещането, че целият свят е тяхното място. Когато вече станаха тийнейджъри и полека-лека започнаха да се отделят от нас, ние с мъжа ми започнахме да обикаляме други континенти с раница на гръб. „В къщата на Пау Ама“ е разказ за невероятно интересни места и странни обичаи из Югоизточна Азия, които сме видели с очите си. Книгата е и опит да провокира читателя да се осмели да се отдели от обичайните туристически маршрути и да изследва малко посещавани пътеки, където всъщност се крият най-интересните преживявания. Мога да кажа, че в това отношение крушата не е паднала много далече от дървото и децата ни – вече като пораснали хора – също обичат да изследват света встрани от тълпите.
– Мислите ли, че пандемията от коронавируса ще промени трайно общуването между деца, родители и училище, какви са наблюденията ви като част от екипа на Асоциация Родители? Кое реално надделя – удобството на онлайн обучението или страхът от струпването на обществени места?
– Мисля, че тепърва ще има да откриваме последствията от шоковото преминаване към дистанционно обучение, което ни се случи заради пандемията от коронавирус. От една страна, всички видяха, че обучение може да се случва и без да се ходи на училище. Това отваря вратите за преосмисляне на цялата организация на учебния процес, на структурата на училището като цяло. Дали имаме нужда от това децата да са разпределени в класове, както е сега, дали ни трябват 40-минутни часове, дали трябва децата да имат по 5-6 различни предмета на ден – при дистанционно обучение всичко това подлежи на преразглеждане и вероятно рано или късно ще доведе до промени в организацията на училищното образование като цяло. От друга страна, стана повече от очевидно, че училището не е просто място, където децата усвояват знания. Училището е преди всичко среда, в която те се социализират, израстват като личности във взаимодействие с връстниците си и учителите. Когато изолацията затвори децата по домовете им, се оказа, че учебният процес може да продължи – къде по-успешно,къде не дотам добре. Но всички усетиха много остро липсата на социални контакти. На децата им липсва ежедневният училищен живот, с разговорите, закачките, дори със спречкванията и помиренията. Оказа се,че колкото и да са напреднали технологиите, през тях децата не успяват да общуват така пълноценно, както на живо. И разбира се, дистанционното обучение показа като под увеличително стъкло недостатъците на образователната ни система. На първо място, огромната ножица в достъпа до образование между децата, които разполагат с ресурси в семейството, и тези, за които устройствата, интернетът, книгите са недостъпен лукс. Само с героичните усилия на учителите тези дефицити не могат да бъдат преодолени, нужен е системен подход. И другото, което се видя, е че училището трябва да се съсредоточи върху създаването на дигитално-медийна грамотност както у учениците, така и у учителите. С други думи, вниманието трябва да е не върху заучаването на факти, а върху уменията да се открива, оценява и анализира информация, да се общува градивно с използването на технологии, да се създава собствено съдържание, което да не вреди нито на създателя си, нито на околните. Това са умения, без които децата ще излязат от училище непригодни за живота в 21. век.
