Лира Литературно-рекламна Агенция
Лида Пантелеева познаваме като талантлива пианистка, но вече и като автор на детски фентъзи книги. От години тя и съпругът й – известният цигулар, композитор и диригент Мартин Пантелееев, живеят и работят в Германия. Творческият дух трудно може да бъде свързан с едно място, особено на музиканти от такъв ранг, свикнали да бъдат на сцените по целия свят. За карантината, която постави на пауза живота им в момента, за книгите и музиката ни разказва Лида Пантелеева в това интервю, специално за Лира.бг.
-Госпожо Пантелеева, какъв е животът в Германия в условията на COVID – 19?
– Мерките срещу коронавируса, наложени от правителството, се възприемат много сериозно от всички. Разбира се, хората няма как да са щастливи в подобна ситуация, но са изпълнителни и дисциплинирани.
-Светът явно няма да е същия, след тази криза, а как мислите, че тя ще се отрази на изкуството? Дали не трябва да свикнем все повече с виртуалните концерти, изложби и представяния на книги…
-Светът наистина няма да бъде същия. Като концертиращ музикант трябва да отбележа, че липсата на нормален културен живот в момента действа убийствено на ума и душата. Човекът в своята същност има нужда да усеща, но и да създава красота. Изкуството, независимо от неговия жанр, одухотворява и открива нови хоризонти. Не мога да си представя, че пряката връзка мужду артист и публика може да бъде заменена с виртуално пространство. Въпреки че съм страстен привърженик на научната фантастика, смятам че още не е дошъл момента на окончателната зависимост на човека от сайбър технологиите. От друга страна книгите, издавани в небезизвестната поредица „Библиотека Галактика“, а и книгите на моя любим автор Айзък Азимов, придобиват съвсем ново значение в наши дни, дори понякога е плашещо.
-Превърнахте два ваши мюзикъла за деца в книги – „Изгубената мелодия на духчето Йойо“ и „Сънищата на нощта“. Когато ви хрумне някоя интересна история, кои се появяват първо – думите или нотите?
-В случая с „Изгубената мелодия на духчето Йойо“ се появи първо мюзикълът. По време на работата по поставянето на пиесата, разказвах идеите си около сюжета ѝ на моите колеги, като съжалявах, че тези моменти или характеристики на отделните герои не могат да бъдат включени във формата на мюзикъл, тъй като я утежняват и раздуват. Заради това, а и по съвет на моите колеги, се осмелих да напиша книга.
„Сънищата на нощта„ се появи като естествено продължение на историята за призраците. Вече имах много събрани въпроси в главата си и исках да намеря техните отговори. Понякога живеем забързаното си ежедневие и спираме да мислим за обичайните неща като ги правим по този начин необичайни. Иска ми се да знам: Дали красотата е красива? Какво е „красиво“? Дали в тъмнината има светлина, или светлината толкова ни заслепява, че виждаме непрогледна тъмнина? Дали приятелството има предели и кои са те? Дали за да видим очевидното трябва да затворим очи?
Докато пишех мюзикъла „Сънищата на нощта“, открих правилния за мен път да потърся и да намеря отговорите на някои подобни въпроси. Въпреки, че сюжетите нямат нищо общо, все пак могат да се направят паралели: Всичко тръгва от една легенда, заради която се откриват нови светове, за чието съществуване никой не е предполагал. Мюзикълът обаче се занимава с една от многото легенди за появяването на празника на „Св. Валентин“, на която се натъкнах докато четях статия, занимаваща се с китайска митология. Оставих нарочно идентично заглавие и за двете произведения, защото ги създадох, гледайки от един и същ „прозорец“.
–Нощта ли е вашето време и светът на тайнственото, на невидимите същества?
-Да, определено. В нашето семейство даже се шегуваме, че сме „нощно активни“ същества. Чувставм се добре, когато заобиколена от малко светлина или по-скоро сумрак, се занимавам с нещата, които обичам. Оставяйки звуците и приятния хаос на дневния живот зад гърба си, мога да се насоча към миговете и мислите, които са се запечатали като сенки в съзнанието ми и да ги възпроизведа, обградена от спокойствието на нощта.
-Вие сте и преподавател. Как се възпитава музикален вкус у съвременните деца, на които технологиите са им в джоба?
-Децата са нашето бъдеще, това не е тайна за никой. Като преподавател се чувствам длъжна да им покажа и този хоризонт, хоризонта на музиката. За да се свири на пиано, а и на какъвто и друг инструмент е нужно изграждането и култивирането на силен характер. Развиват се много страни на личността. Опитвам се да възпитавам учениците си на вяра в себе си и в собствените възможностти, на издържливост–психическа, но и физическа, на дисциплина и на усещане на красивото – не само красивия звук, но и красивия образ, който той пресъздава. Както казах вече, човекът, млад, или не толкова млад, се стреми към красотата, въпреки технологиите.
-Каква музика ще ни препоръчате да слушаме по време на пандемията?
-Всеки има свое светоусещане и разбиране за красота. Затова не се осмелявам да давам конкретни съвети. За мен е важно в моменти като този да не губим вяра в нематериалните и непреходни неща. Местата, на които ни пренасят музиката, книгите и въобще изкуството, ни карат да отворим очите си навътре, да разберем или усетим силите, които влияят на нашия вътрешен и външен свят. Смятам, че това сега ни е повече нужно от когато и да било.
Въпросите зададе: Людмила Еленкова
