Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Тия дни говорих с набора Данчо по телефона и той ми каза нещо, което отдавна също мисля. Каза ми в общи линии това: „А бе слушай, ние страхотно сме се разглезили. Това, което до днес го имаше по света, никога в историята не го е имало. Такова изобилие във всичко! Гледам си гардероба – пълен с дрехи, дето никога няма да облека. И колко още излишни предмети има всеки от нас. Ето, ние останахме с жената вкъщи и десет дни нямахме никаква нужда да излизаме до магазина, защото се оказа, че имаме предостатъчно. Колко можеш да изядеш? Ами дето народите до вчера пълнеха летищата, хвърчаха по екскурзии из целия свят, плацикаха се къде ли не. Не е ли изобилие! Ама задавала се рецесия. Ами ще трябва да свикваме с по-малко.”
Така е. Нашето поколение помни къде по-трудни времена. Предишното – да не говорим. Разглезени сме и още как. Елементарен пример: малко сняг да остане непочистен по шосето – вой до Бога.
Но интересното знаете ли кое е? От писмата му до Луцилий, върху чийто нов превод продължавам тук-там да пипам, става ясно, че дилемата с пресищането е вълнувала и Сенека преди… 2000 години. Тъй че, Данчо, сегашното не е точно за сефте в историята. Да, мащабите са различни, но в принципа си проблема го е имал и нашият човек. Чети и се радвай! Станахме трима!
П.П. На първо четене горните думи може да ви прозвучат кофти. Да кажете: Я стига, искаме си досегашния живот! Но нека се и позамислим. За което със сигурност ще ни помогнат и други книги от Хеликон.бг.
Нищо не трябва да бъде неочаквано за нас. Душата трябва да предхожда всичко и да размишлява не какво обикновено се случва, а какво може да се случи. Какво е това нещо, което съдбата, не би погубила насред разцвета му? Какво не би нападнала и разтърсила толкова по-страшно, отколкото силно то блести? Кое е трудно, кое е недостъпно за нея? Тя не идва винаги по един път, не го изминава до края. Понякога ни поразява чрез собствените ни ръце, понякога, доволна от своите собствени сили, намира опасности без виновник. Никое време не е извън опасност; в самите удоволствия се пораждат причини за болка. Война се вдига посред мир.
Не е сигурно нито частното, нито държавното; и на хората, и на градовете съдбата се променя. И сред най-спокойните съществува ужас и макар че няма никаква външна причина за смутове, бедите излизат оттам, откъдето най-малко ги очакваш. Царства, които устояват на вътрешни и външни войни, рухват без никакъв тласък. Колко държави са преживели много щастие? Значи трябва да се мисли за всичко и трябва да се укрепва душата срещу всичко, което може да се случи. Да се размишлява за изгнания, мъчения, болести, войни, корабокрушения.
Не преставам да чета. Това, според мен, е необходимо, на първо място – да не съм доволен единствено от себе си; освен това, след като опознах чуждите изследвания, да мисля и преценявам относно откритото. Четенето подхранва ума и позволява на уморения от занимания да си почине, но не и да бездейства.
Който е разумен, той е и умерен. Който е умерен, той е и постоянен. Който е постоянен, той е и невъзмутим. Който е невъзмутим, той не знае скръб. Който е без скръб, той е блажен; следователно разумният е и блажен и разумността е достатъчна за блажения живот.
Нищо не уважавам, нищо не смятам за благо, ако резултатът е пари.
Сега говоря с вас, чиято разточителност е равна на вашата алчност. На вас говоря: докога няма да има езера, над които няма да се издигат покривите на вашите вили? Докога няма да има река, чиито брегове да не са покрити с вашите постройки? Където бликат извори на горещи води, там се издигат нови убежища на разкоша. Където брегът не е извит от заливи, вие полагате владенията си и недоволни от всяка земя, която не се обработва ръчно, вкарвате и морето във вашите владения. Навсякъде се вижда да блестят вашите жилища, едни – разположени по планините, с широка гледка към земите и моретата, други наравно, но по височина съперничат с планините. Колкото и да строите, колкото и високо да строите – вие сте едни малки тела. За какво са ви много спални? В една ще лежите. Не е ваше това, където не сте вие.
Природата не иска от нас нищо сложно и трудно, ние можем да преживеем и без майстор на мрамор и ковач, можем да се обличаме без търговия със сирийците, можем да имаме необходимото за нашия живот, ако се задоволявахме с това, което земята изкарва на повърхността. Ако човешкият род искаше да чуе това, щеше да разбере, че готвачът е толкова излишен, колкото и войникът. Не е толкова неприятелски настроена природата, та след като дава на всички живи същества лесен начин за живот, само човекът да не може да живее без толкова изкуства. Няма от нея такава заповед, нищо не се налага да се добива със сила, за да се живее. Родени сме като всичко ни е готово, но понеже сме преситени, си създаваме трудности. И покривите, и покритията, и топлината за тялото, и храната, които сега създават огромен труд, са били подръка, лесно постижими. Мярката на всичко е била там, докъдето е била нуждата. Ние направихме всичко това скъпо и рядко, придобивано с много и изкусни занаяти.
Природата дава достатъчно това, което ни е нужно. Луксът се е отдалечил от природата. Той всеки ден сам себе си подбужда и през толкова много векове е нараснал и с изобретателност подпомага пороците. Първо, той е пожелал излишното, след това противоестественото, накрая е предал душата на тялото, като ѝ е заповядал да служи на неговата похот. Всички тези занаяти, които са изпълнили целия град с шум, работят за тялото, на което преди е било предоставяно толкова, колкото на роб, а сега му се предоставя като на господар. И така, тук – тъкачници, там – ковачници, тук – аромат на парфюми, които варят, там учат на нежни телесни движения и на нежни прочувствени песни. Изчезнала е онази естествена мярка, ограничаваща желанието с необходимото; защото се смята за долно и селско да искаш колкото ти е необходимо.
Начело на безсловесните стада са най-големите, най-силните животни. Не предвожда стадата слаб бик, а такъв, който е победил някои самци с големината и мускулите си. Стадото слонове е предвождано от най-добрия. Сред хората за върховен управител е избиран този с най-големи душевни качества и затова най-щастливи са били народите, сред които не е можело да бъде избран друг, освен най-добрият. Най-добрият може всичко, което поиска, той не смята, че може повече, отколкото трябва.
Брут, който пред смъртта си поискал отсрочка, се уединил да облекчи стомаха си и когато бил повикан за екзекуция и му заповядали да протегне шия, казал: „Ще я протегна. Стига само да остана жив!”
Към последното мога да добавя само: „Ха-ха-ха!”
