Начало / Интервюта / Людмила Нинова: За да е топло в душите на другите

Людмила Нинова: За да е топло в душите на другите

Истории за жени създава поетесата и журналист

Людмила Нинова2

Да общуваш с Людмила Нинова, е както да присъстваш на истински спектакъл. Тя преживява всяка своя мисъл, говори така, сякаш чете разтворена пред себе си книга и цитира вдъхновено последната – „Приказки за времето“. Именно за нея разговаряме с авторката, на която доста поприща в словото са й близки. Людмила се е изявявала в журналистиката, връзките с обществеността, издала е три стихосбирки и сега идва с този сборник от 30 истории за жени, в които също редува поезия и проза.

– Как им идва времето на отделните жанрове във вашия живот и защо написахте и тази книга?

– Понякога в живота се случват странни неща. Вървиш по един път, утъпкваш го, трасираш го… И изведнъж пътят се губи. И назад не може да се върнеш. Защото път няма. Само някаква проскубана поляна.

Сядам на тревата и се питам: „Къде съм? Коя съм? Как се озовах тук и къде ми е пътят, образно казано? И на всички ли се случва да си изгубят пътя или само на мен? И как да стигна там, накъдето съм тръгнала? И къде  изобщо съм тръгнала и с каква цел?“ Отговорите са някъде далече, там зад поляната… Където е безвремието. Да не изпадам в клишето за равносметката. Не си я правя. Само знам, че рано или късно всеки се озовава там. На поляната. И търси проекцията на бъдещето си. Добро или лошо, с път или без – направо през тревата. Без цел и посока, както се пее в песните.

И в този момент на безтегловност си задавам един простичък въпрос: „Кога острите ъгли на този свят, крепящ се на своите скърцащи панти, ме промениха? И дали ще бъда по-добра и по-мъдра сега?

Причината да напиша тази книга, това е натрупаният опит, връщането към миналото. Нашата родова памет. Като пъстрия вълнен чорап, който едно време бабите ни разплитаха, за да сложат нови шарки и стоплят порасналите деца и внуци, са моите истории.

Идеята на „Приказки за времето“ е да даде съвременност на миналото. Да го преформатира с измеренията на днешния ден. Да изтупа прахта от онова, което е било, за да  разчетем неговата проекция в днешния ден. И тази съвременност е нужна, за да огледаме себе си, да  се завърнем назад към корените, да открием онази тънка червена нишка, която чертае времето, и да я втъчем в настоящето и бъдещето на нашите деца. Погълнати от „нашествието“ на високите технологии, от общуването само през touch screen-а на телефона и компютъра.

Тя няма претенции да изгражда поведенчески модели, да има мотивационен подтекст, да учи или да дава оценки. Това е разказът на една жена за времето – тогава и сега. За поуките, за грешките, за това, на което учи животът.

И макар времето да е размотавало по различен начин кълбото, то винаги е притичвало от единия край на стаята до другия, за да чуе и запази споделените женски истории…

Така си минава животът. Плетем и разплитаме, някъде нишката се къса, другаде съвсем изтънява, понякога е дебела и възлеста, но винаги две ръце я приглаждат, за да са пъстри шарките на този свят и да е топло в душите на другите. Такова е времето. Най-успелите вечер сами заключват къщите си. Грейнали и лъскави, направени с много вкус, компенсирайки личната им женска неудовлетвореност. Те знаят много добре това, което всяка жена е разбрала.

Нищо не топли така, както една мъжка небръсната буза в неделя сутрин до теб

istorii

– Кой текст от „Приказки за времето“ бихте нарекли свое огледало?

– Моето огледало в тази книга е един разказ в началото на книгата, озаглавен „Лудетина.

Това съм аз. С всички правилни и грешни стъпки в  живота. Останалите разкази в този пъзел в първа глава са динамичните модели на десетки жени около мен. Опитала съм се да изтъка една пъстра черга от различни женски образи.

Това е и животът – пъстър. Аз и в поезията си разказвам пъстри женски сюжети. За мънички и дребни на пръв поглед неща, за пчелите, които танцуват върху гърба на хлъзгавата круша, за глухарчета и обелени колене, за жената с дъх на нощ и на малини… Ей такива неща.

За дръзкото и толкова провокативно желание, което изрича всяка жена: „Искам да бъда обичана!

Откакто Светът се е случил, жената все тича срещу вятъра. Наопаки. С ябълка или без в ръката, с ожулени колене или на токчета, ние се опитваме да спрем времето, да го забавим. За да сложим точката…

Да се върнем до праговете, които са ни посрещали. Да изгасим жаравата в пещите, раждали хляб и прегаряли нищото. Да пуснем от стомните вятъра, събиран среднощ от мегданите. Да си обиколим приятелите. Да превържем раните. Да налюбим мъжете си и зарием дълбоко първите зъбчета. Да заключим в чекмеджето пътя към кръчмата. Към любовите трудни и крити и към оня с тефтера на дните ни.

Чак тогава ще извадим белите ризи. Ще отдъхнем. Ще завием децата… И на излизане ще затворим тихо- тихо вратата. Такива сме – лудетини. Желани и отричани, но винаги се борим да бъдем обичани!

Мъжете не обичат водопадите. Мъжете обичат чашата с вода. И ако може да е на масата, пред тях. Да я видят, да я огледат и да отпият. Водната стихия ги плаши. Опитайте се да налеете чаша с вода от водопад – е, не става. Само капчици вода по протегнатата мъжка ръка. И той пак е жаден.

Мъжете обичат сигурното. Авантюристите са само във филмите. И в разказите на маса. И на тях не им е лесно. Ние все искаме, искаме…Е, и аз да поискам нещо:

И най-накрая за мен – копринена риза,
чифт нови сандали и два нара…
И да се върнеш
ще те накарам.

– Какво ще научат мъжете от тези „Приказки за времето“?

– Както казаха мои приятели, подзаглавието „Истории за жени“ е подвеждащо. Тази книга според тях е Наръчник за мъже. За да отърсят от себе си битовото, когато поглеждат към жената, когато се опитват да разгадаят нейната душа.

Като пример ще ви дам един отрязък от книгата – „Синдрома на богомолката“. В него се опитвам да дам отговор на вечния въпрос: „Кой кого?

Кога една жена „изяжда“ силния мъж? Дъвкателната способност на жената, знаете, е неограничена. Такава ни е конструкцията. Така сме създадени – всичко да минава през нас. Като започнем от продължението на човешкия род – раждането на децата, и стигнем до онази хватка на богомолката – „употребата“ на един мъж.

Слаби мъже няма. Определението „слаб“ е само за по-голяма яснота на езика. Има смачкани мъже, което не е еднозначно на слаби. Слаби ги правим ние, жените. Богомолката е живата твар, която поражда най-силни сексуални асоциации, особено в мъжете. Тя е въплъщение на най-смразящите им страхове – че ще бъдат унищожени от неустоима и съблазнителна жена.

На нас също понякога ни се иска, особено в пристъп на ярост към силния пол, да бъдем богомолки. В основата на всичко това стои един простичък факт – по време на акта женската богомолка първо обезглавява, а после изяжда мъжкия.

Какво не ни стига и защо тази хватка на живот и смърт е формирала образа на жената хищник? Къде природата е разместила пластовете?

ТОЙ, повелителят на джунглата, лъвът, който се готви за скок, вождът на племето, някак много лесно става жертва. И дали само нагонът го тласка към тази смъртоносна прегръдка? Дали ТОЙ съзнателно не я търси. Сам да иска да бъде „изяден“?

ТЯ има ли нужда от тази „кръв“ в леглото си? Това могат да обосноват психолозите и психоаналитиците. С волята за власт, с волята за секс, с дебрите на подсъзнанието, с мощта на архетипите… Аз само си питам. Защо този красив иначе акт взима невинни жертви? Толкова искам да знам, не повече.

Примери много. На силни, волеви, интелигентни и мъдри мъже, избрали съзнателно или по някаква своя вътрешна принуда, да влязат в клопката на Венера. И не модерните времена са автор на тази зависимост. Така е от Адамово време. Но на нас това ни тежи. Виждаме го, не сме толкова безчувствени.

НЕГО не го съжаляваме в този контекст. ТОЙ дори е извън нашите разсъждения. Ние питаме себе си: „Защо?“ И не е само гладът на жената. Не е реваншът, битката за равенство.

Дори не е и кодът на природата и простичкият отговор – така сме създадени. Тогава?

– Но мъжете също са чувствителни, с души, които страдат, прикривайки това с модерния напоследък мачизъм. Как си го обяснявате? 

– Помните ли онази красива балада от филма „Нотинг хил“, „How Can You Mend A Broken Heart“?

Филми не гледам по два пъти или много рядко. Този съм го гледала пет пъти. Харесвам много Хю Грант и как Al Green плаче за разбитото си сърце.

Моля те, помогни ми да се справя с разбитото си сърце и ме остави да живея отново. Все още мога да почувствам ветреца, който шумолеше през дърветата и мъгливите спомени от отминалите дни, които не можем да видим утре. Никой не каза и дума, за това как боли… И как можеш да поправиш едно разбито сърце.

Кога един мъж плаче? Когато е загубил ключа към себе си. И е никой. Когато страда в самота, а нейният образ е полепнал върху сетивата му.

Никой не каза и дума, за това как боли“, пее Al Green.

Боли. Тази болка ни е позната. Толкова позната! Жената дори спира да плаче. Жената просто престава да има очи, защото с тях вижда само НЕГО. Чуйте я. Почувствайте я тази балада. И не се страхувайте да бъдете сантиментални. Само тогава ще усетите, не слабостта на мъжа, а неговата сила. Само тогава ще разберете, че плачат само истинските мъже. Големите.

Това да изтрие сълзите на един мъж е великият смисъл една жена да се роди

Приказки за времето

– В „Приказки за времето“ присъства и вашият роден град Перник. Ако можехте да изрежете снимка с най-яркия си спомен за него, как ще изглежда тя?

– Град с опушени улици, с белега на разсипаните въглища по тях. Това беше Перник.

Най-яркият спомен от моя роден град е едно задимено от комините на тецовете небе, от парните локомотиви, от въздишките на хората. Град, в който краката остават след себе си винаги прашни следи… Град с неговата запазена  марка ‒ вагонетките във въздуха, които пресичат погледа към небето, пренасяйки в утробите си черното злато. Капаните за птиците. Град с големи и сиви табани, белязали го и до днес ‒ хълмовете от отпадъците на въгледобива.

Отпадъците на миналото. Обичам моя Прашен град, който превърнаха сега в Жадния град и затова там се развива действието на сценария за игрален филм, който наскоро завърших. История, която се случва в средата на миналия век и носи работното заглавие на филма с простичкото име „О, да!

– С кой текст от „Приказки за времето“ искате да завършим?

– За финал ми позволете да поздравя вашите читатели с едно мое стихотворение в навечерието на женския празник. Обичайте и бъдете обичани, момичета!

Жена
Да си жена

не е само тафта и Шанел.
Дори не само Адел
с нейните песни прекрасни.

Усмихват се мъжете.
Тясно е
тяхното мъжко пространство
от сенки едипови
и от контрасти,
за да ни разберат.
Някой друг път.

Дори страстите някак потъват
във дръзкото им беззвучие.
Не се научиха в женския свят
дори да надникват…

Да си жена
не е само проникване…
Не е просто чифт черни чорапи
в живота ни грапав.
Има неща прости, без думи,
но вечни.

За които няма езици,
няма наречия.
Като на Емили Дикинсън ливадата,
дето чака да дойде пчелата.

Това е копнежът,
който ни кара да страдаме.

Това е просто жената.

Въпросите зададе Людмила Еленкова

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

223563_b

Майстор на късия разказ

Людмила Еленкова, радио Хеликон „Средновековие. Ваканция“ е четвъртата книга на Ян Балабан, която излиза на …