Начало / Интервюта / Людмила Нинова: За да е топло в душите на другите

Людмила Нинова: За да е топло в душите на другите

Истории за жени създава поетесата и журналист

Людмила Нинова2

Да общуваш с Людмила Нинова, е както да присъстваш на истински спектакъл. Тя преживява всяка своя мисъл, говори така, сякаш чете разтворена пред себе си книга и цитира вдъхновено последната – „Приказки за времето“. Именно за нея разговаряме с авторката, на която доста поприща в словото са й близки. Людмила се е изявявала в журналистиката, връзките с обществеността, издала е три стихосбирки и сега идва с този сборник от 30 истории за жени, в които също редува поезия и проза.

– Как им идва времето на отделните жанрове във вашия живот и защо написахте и тази книга?

– Понякога в живота се случват странни неща. Вървиш по един път, утъпкваш го, трасираш го… И изведнъж пътят се губи. И назад не може да се върнеш. Защото път няма. Само някаква проскубана поляна.

Сядам на тревата и се питам: „Къде съм? Коя съм? Как се озовах тук и къде ми е пътят, образно казано? И на всички ли се случва да си изгубят пътя или само на мен? И как да стигна там, накъдето съм тръгнала? И къде  изобщо съм тръгнала и с каква цел?“ Отговорите са някъде далече, там зад поляната… Където е безвремието. Да не изпадам в клишето за равносметката. Не си я правя. Само знам, че рано или късно всеки се озовава там. На поляната. И търси проекцията на бъдещето си. Добро или лошо, с път или без – направо през тревата. Без цел и посока, както се пее в песните.

И в този момент на безтегловност си задавам един простичък въпрос: „Кога острите ъгли на този свят, крепящ се на своите скърцащи панти, ме промениха? И дали ще бъда по-добра и по-мъдра сега?

Причината да напиша тази книга, това е натрупаният опит, връщането към миналото. Нашата родова памет. Като пъстрия вълнен чорап, който едно време бабите ни разплитаха, за да сложат нови шарки и стоплят порасналите деца и внуци, са моите истории.

Идеята на „Приказки за времето“ е да даде съвременност на миналото. Да го преформатира с измеренията на днешния ден. Да изтупа прахта от онова, което е било, за да  разчетем неговата проекция в днешния ден. И тази съвременност е нужна, за да огледаме себе си, да  се завърнем назад към корените, да открием онази тънка червена нишка, която чертае времето, и да я втъчем в настоящето и бъдещето на нашите деца. Погълнати от „нашествието“ на високите технологии, от общуването само през touch screen-а на телефона и компютъра.

Тя няма претенции да изгражда поведенчески модели, да има мотивационен подтекст, да учи или да дава оценки. Това е разказът на една жена за времето – тогава и сега. За поуките, за грешките, за това, на което учи животът.

И макар времето да е размотавало по различен начин кълбото, то винаги е притичвало от единия край на стаята до другия, за да чуе и запази споделените женски истории…

Така си минава животът. Плетем и разплитаме, някъде нишката се къса, другаде съвсем изтънява, понякога е дебела и възлеста, но винаги две ръце я приглаждат, за да са пъстри шарките на този свят и да е топло в душите на другите. Такова е времето. Най-успелите вечер сами заключват къщите си. Грейнали и лъскави, направени с много вкус, компенсирайки личната им женска неудовлетвореност. Те знаят много добре това, което всяка жена е разбрала.

Нищо не топли така, както една мъжка небръсната буза в неделя сутрин до теб

istorii

– Кой текст от „Приказки за времето“ бихте нарекли свое огледало?

– Моето огледало в тази книга е един разказ в началото на книгата, озаглавен „Лудетина.

Това съм аз. С всички правилни и грешни стъпки в  живота. Останалите разкази в този пъзел в първа глава са динамичните модели на десетки жени около мен. Опитала съм се да изтъка една пъстра черга от различни женски образи.

Това е и животът – пъстър. Аз и в поезията си разказвам пъстри женски сюжети. За мънички и дребни на пръв поглед неща, за пчелите, които танцуват върху гърба на хлъзгавата круша, за глухарчета и обелени колене, за жената с дъх на нощ и на малини… Ей такива неща.

За дръзкото и толкова провокативно желание, което изрича всяка жена: „Искам да бъда обичана!

Откакто Светът се е случил, жената все тича срещу вятъра. Наопаки. С ябълка или без в ръката, с ожулени колене или на токчета, ние се опитваме да спрем времето, да го забавим. За да сложим точката…

Да се върнем до праговете, които са ни посрещали. Да изгасим жаравата в пещите, раждали хляб и прегаряли нищото. Да пуснем от стомните вятъра, събиран среднощ от мегданите. Да си обиколим приятелите. Да превържем раните. Да налюбим мъжете си и зарием дълбоко първите зъбчета. Да заключим в чекмеджето пътя към кръчмата. Към любовите трудни и крити и към оня с тефтера на дните ни.

Чак тогава ще извадим белите ризи. Ще отдъхнем. Ще завием децата… И на излизане ще затворим тихо- тихо вратата. Такива сме – лудетини. Желани и отричани, но винаги се борим да бъдем обичани!

Мъжете не обичат водопадите. Мъжете обичат чашата с вода. И ако може да е на масата, пред тях. Да я видят, да я огледат и да отпият. Водната стихия ги плаши. Опитайте се да налеете чаша с вода от водопад – е, не става. Само капчици вода по протегнатата мъжка ръка. И той пак е жаден.

Мъжете обичат сигурното. Авантюристите са само във филмите. И в разказите на маса. И на тях не им е лесно. Ние все искаме, искаме…Е, и аз да поискам нещо:

И най-накрая за мен – копринена риза,
чифт нови сандали и два нара…
И да се върнеш
ще те накарам.

– Какво ще научат мъжете от тези „Приказки за времето“?

– Както казаха мои приятели, подзаглавието „Истории за жени“ е подвеждащо. Тази книга според тях е Наръчник за мъже. За да отърсят от себе си битовото, когато поглеждат към жената, когато се опитват да разгадаят нейната душа.

Като пример ще ви дам един отрязък от книгата – „Синдрома на богомолката“. В него се опитвам да дам отговор на вечния въпрос: „Кой кого?

Кога една жена „изяжда“ силния мъж? Дъвкателната способност на жената, знаете, е неограничена. Такава ни е конструкцията. Така сме създадени – всичко да минава през нас. Като започнем от продължението на човешкия род – раждането на децата, и стигнем до онази хватка на богомолката – „употребата“ на един мъж.

Слаби мъже няма. Определението „слаб“ е само за по-голяма яснота на езика. Има смачкани мъже, което не е еднозначно на слаби. Слаби ги правим ние, жените. Богомолката е живата твар, която поражда най-силни сексуални асоциации, особено в мъжете. Тя е въплъщение на най-смразящите им страхове – че ще бъдат унищожени от неустоима и съблазнителна жена.

На нас също понякога ни се иска, особено в пристъп на ярост към силния пол, да бъдем богомолки. В основата на всичко това стои един простичък факт – по време на акта женската богомолка първо обезглавява, а после изяжда мъжкия.

Какво не ни стига и защо тази хватка на живот и смърт е формирала образа на жената хищник? Къде природата е разместила пластовете?

ТОЙ, повелителят на джунглата, лъвът, който се готви за скок, вождът на племето, някак много лесно става жертва. И дали само нагонът го тласка към тази смъртоносна прегръдка? Дали ТОЙ съзнателно не я търси. Сам да иска да бъде „изяден“?

ТЯ има ли нужда от тази „кръв“ в леглото си? Това могат да обосноват психолозите и психоаналитиците. С волята за власт, с волята за секс, с дебрите на подсъзнанието, с мощта на архетипите… Аз само си питам. Защо този красив иначе акт взима невинни жертви? Толкова искам да знам, не повече.

Примери много. На силни, волеви, интелигентни и мъдри мъже, избрали съзнателно или по някаква своя вътрешна принуда, да влязат в клопката на Венера. И не модерните времена са автор на тази зависимост. Така е от Адамово време. Но на нас това ни тежи. Виждаме го, не сме толкова безчувствени.

НЕГО не го съжаляваме в този контекст. ТОЙ дори е извън нашите разсъждения. Ние питаме себе си: „Защо?“ И не е само гладът на жената. Не е реваншът, битката за равенство.

Дори не е и кодът на природата и простичкият отговор – така сме създадени. Тогава?

– Но мъжете също са чувствителни, с души, които страдат, прикривайки това с модерния напоследък мачизъм. Как си го обяснявате? 

– Помните ли онази красива балада от филма „Нотинг хил“, „How Can You Mend A Broken Heart“?

Филми не гледам по два пъти или много рядко. Този съм го гледала пет пъти. Харесвам много Хю Грант и как Al Green плаче за разбитото си сърце.

Моля те, помогни ми да се справя с разбитото си сърце и ме остави да живея отново. Все още мога да почувствам ветреца, който шумолеше през дърветата и мъгливите спомени от отминалите дни, които не можем да видим утре. Никой не каза и дума, за това как боли… И как можеш да поправиш едно разбито сърце.

Кога един мъж плаче? Когато е загубил ключа към себе си. И е никой. Когато страда в самота, а нейният образ е полепнал върху сетивата му.

Никой не каза и дума, за това как боли“, пее Al Green.

Боли. Тази болка ни е позната. Толкова позната! Жената дори спира да плаче. Жената просто престава да има очи, защото с тях вижда само НЕГО. Чуйте я. Почувствайте я тази балада. И не се страхувайте да бъдете сантиментални. Само тогава ще усетите, не слабостта на мъжа, а неговата сила. Само тогава ще разберете, че плачат само истинските мъже. Големите.

Това да изтрие сълзите на един мъж е великият смисъл една жена да се роди

Приказки за времето

– В „Приказки за времето“ присъства и вашият роден град Перник. Ако можехте да изрежете снимка с най-яркия си спомен за него, как ще изглежда тя?

– Град с опушени улици, с белега на разсипаните въглища по тях. Това беше Перник.

Най-яркият спомен от моя роден град е едно задимено от комините на тецовете небе, от парните локомотиви, от въздишките на хората. Град, в който краката остават след себе си винаги прашни следи… Град с неговата запазена  марка ‒ вагонетките във въздуха, които пресичат погледа към небето, пренасяйки в утробите си черното злато. Капаните за птиците. Град с големи и сиви табани, белязали го и до днес ‒ хълмовете от отпадъците на въгледобива.

Отпадъците на миналото. Обичам моя Прашен град, който превърнаха сега в Жадния град и затова там се развива действието на сценария за игрален филм, който наскоро завърших. История, която се случва в средата на миналия век и носи работното заглавие на филма с простичкото име „О, да!

– С кой текст от „Приказки за времето“ искате да завършим?

– За финал ми позволете да поздравя вашите читатели с едно мое стихотворение в навечерието на женския празник. Обичайте и бъдете обичани, момичета!

Жена
Да си жена

не е само тафта и Шанел.
Дори не само Адел
с нейните песни прекрасни.

Усмихват се мъжете.
Тясно е
тяхното мъжко пространство
от сенки едипови
и от контрасти,
за да ни разберат.
Някой друг път.

Дори страстите някак потъват
във дръзкото им беззвучие.
Не се научиха в женския свят
дори да надникват…

Да си жена
не е само проникване…
Не е просто чифт черни чорапи
в живота ни грапав.
Има неща прости, без думи,
но вечни.

За които няма езици,
няма наречия.
Като на Емили Дикинсън ливадата,
дето чака да дойде пчелата.

Това е копнежът,
който ни кара да страдаме.

Това е просто жената.

Въпросите зададе Людмила Еленкова

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Karen Swan at the Casa della Letteratura in Rome for the Rome International Literary Festival, 23rd May 2012

Карън Суон: Перфектният подарък не е само материален

С британската писателка говорим за стойността на подаръците и бестселърите Читателите вече познават Карън Суон с …