Лира Литературно-рекламна Агенция
Мъчи ни тъга и жажда, докато четем
Мая Люнде нашумя у нас със своята „История на пчелите“ – книга, която поставя на фокус сериозен екологичен проблем през призмата на лични отношения. 49-годишната сега писателка обаче включва романа си за пчелите в мащабна тетралогия, която побира сякаш всички проблеми на нашето време. „Климатичния квартет“, както се наричат книгите, изваждат на преден план основни недъзи на обществото ни, само че наред с това пророкуват и какво бъдеще ни чака. В този смисъл втората от квартета – „Краят на океана“, крие по страниците спиращо дъха пророчество.
Книгата крие две сюжетни линии
С типичното си майсторство Мая Люнде ги прокарва в различни времеви рамки. Задъхваме се от безсилие, когато виждаме света през очите на Сигне, възрастна норвежка, която става свидетел как родното ѝ място е унищожено заради ламтежа за пари. От съвремието обаче авторката ни пренася и няколко десетилетия напред във времето – тогава нашата Европа окончателно е пресъхнала, а съдбите на хората се разпиляват. Давид и Анна заедно с малката Лу чакат безутешно дъжд вече пет години… А мечтаят да отплават с откритата от тях лодка в океана.
Люнде пише изключително завладяващо, така че устата на читателя буквално пресъхва, докато става свидетел на един от най-лошите сценарии за нашето настояще и бъдеще – реалистичните сцени в „Краят на океана“ хващат за гърлото и карат читателя да се замисли на колко болка е способен човекът… и как трябва да действа сега, за да съществува изобщо утре.
„Краят на океана“ обаче е и за климата, и за отношенията
Това прави историята на Мая Люнде истински ценна. Чрез образа на малката Лу писателката напомня колко много се нуждаят от своите родители децата и колко е важно за тях е усещането за сигурност и подкрепа, без които често ги оставяме и в наши дни. За да опише по-правдиво съдбата на Лу и нейния баща Давид, Люнде отива в бежански лагер, където черпи впечатлени за това колко трудно е да живееш, без да си сигурен, че ще има утрешен ден. Липсата на вода или гладът се превръщат в кошмари за героите ѝ – при това съвременният човек счита за даденост да се нахрани или напие.
Най-хубавото е, че двете истории, които описва норвежката авторка, се сливат – и така „Краят на океана“ придобива завършеност, поднасяйки по великолепен начин своето послание да ценим водата и отношенията си наравно.
Писателката дълго време работи в областта на детската литература – едва „История на пчелите“ всъщност е дебютът ѝ за възрастни. Очевидно дълго го обмисля, защото четирите истории, съставляващи „Климатичния квартет“, са много зряло послание, което печели читатели в цял свят. Книгите вече са преведени на повече от 20 езика, като хубавото е, че всичките четири ще излязат и на български.
Мая Люнде сложи точка на своя „Климатичен квартет“ преди две години – сега у нас излиза втората от книгите, пророкуваща жестоката липса на вода в бъдещето
Лятото сякаш нямаше край – откъс от книгата на Мая Люнде
Огненото кълбо в небето изсмукваше всяка капчица влага от мен. Асфалтът пареше. Беше толкова горещо, че сигурно беше на път да се разтопи.
Телефонът ми беше счупен. По пътя бях заложил ръчния си часовник, за да можем да продължим. Не знаех колко е часът. Но оградата пред мен все още хвърляше къса сянка, така че сигурно беше преди три.
Ускорих крачка. Сега вече щяхме да ги открием. Сигурно бяха пристигнали преди нас.
Стигнахме входа. Двама пазачи във военни униформи седяха до една маса.
Погледнаха ни, но без истински да ни виждат.
– Документи? – каза единият.
– Аз търся някого, затова съм тук – казах аз.
– Първо документите – каза пазачът.
– Но…
– Искате да влезете вътре, нали?
Извадих паспортите ни и ги поставих пред него, но оставих в чантата паспортите на Анна и Огюст. Пазачът не биваше да ги вижда, иначе щеше да започне да задава въпроси.
Той бързо прелисти страниците на паспорта ми и се спря на снимката. Стрясках се всеки път, когато я погледнех. Наистина ли аз бях човекът на снимката? С тези закръглени бузи? Да не би камерата да бе променила лицето ми?
Не, просто така съм изглеждал тогава. Едър, не дебел, просто в добро здраве.
Или може би нормален. Може би всички сме изглеждали така преди.
Той отвори паспорта на Лу, който беше по-нов, но пък Лу растеше толкова бързо. Детето на снимката можеше и да е някое друго. Там тя беше на четири години. Усмихната. Не сериозна, каквато е сега.
Бях сплел косата ѝ тази сутрин. Справях се доста добре с това. Сресах косата ѝ и я разделих на две равни половини, с ясен път между тях. След това набързо сплетох две стегнати плитки, които се спускаха по гърба ѝ. Може би точно заради плитките един шофьор най-сетне се смили над нас и ни качи. Сега пък се надявах те да разсейват хората, за да не забележат колко е мръсна и слабичка. Да не забележат сериозността ѝ – тя почти не се усмихваше, милото ми дете. Преди тя беше от онези деца, които постоянно тичат и подскачат. А сега плитките просто висяха на гърба ѝ, неподвижни.
Пазачът все още ме гледаше. Явно ме сравняваше със снимката в паспорта.
– Правена е преди пет години – казах аз. – Там съм едва на двайсет.
– Имате ли други документи, които могат да потвърдят самоличността Ви?
Поклатих отрицателно глава.
– Това е всичко, което успях да взема.
Той се загледа отново в снимката, сякаш тя можеше да му даде отговора, който търсеше. След малко извади един телбод и две светлозелени листчета, и с пъргави движения ги закрепи на произволни страници в паспортите.
– Попълнете това.
Той ми подаде паспортите.
– Къде?
– Попълнете формуляра.
– Имам предвид… къде? Имате ли маса?
– Не.
Взех паспортите. Той бе оставил моя отворен на страницата със зеления формуляр.
– А химикалка поне?
Опитах се да се усмихна, а пазачът поклати примирено глава. Не ме погледна в очите.
– Изгубих своята.
Това не беше съвсем вярно. Не я бях изгубил, просто мастилото беше свършило. Миналата вечер Лу плака много, докато пътувахме, не спираше да хлипа тихичко, скрила лице в ръцете си. Позволих ѝ да рисува. Започна да чертае дебели сини линии на гърба на един стар пощенски плик, който намерихме край пътя.Рисуваше момичета с рокли, които после запълваше с мастило. Натискаше химикалката толкова силно, че пробиваше дупки в хартията.
Пазачът бръкна в една кутия на земята и извади очукана синя химикалка със счупена капачка.
– После ми я върни.
Наложи се да попълня формуляра прав. Нямаше на какво да опра паспорта. Почеркът ми се получи колеблив и някак странен.
Стараех се да пиша бързо. Ръката ми трепереше. Професия. Месторабота. Местожителство. Населеното място, откъдето бяхме дошли. Населеното място, към което сме се отправили. Накъде се бяхме отправили?
– Държавите с вода, Давид – казваше Анна. – Там трябва да отидем.
Колкото по-суха ставаше нашата страна, толкова повече тя говореше за страните на север, където дъждът не идваше само от време на време през студените месеци, но и през пролетта и лятото. Където нямаше продължителна суша, а дъждът идваше с бури и гръмотевици. Където реките излизаха от коритата си, а язовирните стени се пукаха неочаквано.
– От какво се оплакват? – казваше Анна. – Разполагат с цялата вода на света!
Ние имахме само соленото море, което непрестанно се покачваше. Морето и сушата. Това беше нашият потоп, безмилостен, решен да ни унищожи.
Първоначално я наричахме „двегодишната суша“, после стана четиригодишна. Сега вече бе настъпила петата година. Лятото сякаш нямаше край.
