Лира Литературно-рекламна Агенция
Алена Морнщайнова издава рецептата си за успех
„Предпочитам да започна пак да превеждам от английски, отколкото да съм зависима от писането на книги и да си повтарям, че трябва да напиша следващата”, казва в една откровена изповед най-успешната чешка писателка Алена Морнщайнова (р. 1963). Дебютът ѝ е през 2013-а, а миналата 2019-а издаде петата си книга. Живее в малкото градче Валашке Мезиржичи, където се развива действието и в най-известният ѝ роман – „Хана”, който вече четем и на български в превод на Добромир Григоров (изд. СОНМ, 308 стр.).
Историята е пълна с напрежение, трагични съдби и много от атмосферата на военните години. За основа на сюжета служи епидемията от тиф, която избухва във Валашке Мезиржичи през 1954-а. Цялото семейство на 9-годишната Мира е мъртво и се налага тя да живее с единствената преживяла болестта роднина – леля си Хана. Сюжетът се разиграва на фона на действителни събития и описва съдбата на Мира и Хана. Връщаме се във времето, за да станем свидетели на холокоста, обратите в историята са много, а страниците на книгата – горчиво-сладки. „Хана” се превръща в сензация в Чехия с излизането си през 2017-а. Нарежда се сред най-добре оценяваните книги и става истински бестселър. Изстрелва на върха и своята авторка. Ето какво споделя за писането и литературата Алена Морнщайнова в предаване на чешката интернет телевизия „Сезнам”.
– Какво четеш в момента?
– Две книги. Купих си разкази на Алис Мънро и ги започнах. Само че сега бях на книжния панаир в Пилзен и там Бианка Белова представяше новата си книга „Мона”, купих си я и взех да чета и нея. Така че имам две започнати.
– Успяваш ли така да се зачетеш в историята, че да не възприемаш как е изградена, какви са героите, какви са езиковите конструкции? Просто като нормален читател-лаик?
– Не при всяка книга, но когато наистина е добре написана и историята ме грабне, забравям, че например бих я написала другояче. Или обратното – сега например си казвах, че много неща са написани толкова прекрасно, че ми се иска и аз да можех така.
– За коя книга последно си каза, че е страхотна?
– Последно за „Наричаха я Грейс” от Маргарет Атууд. Това е книга, която просто ме погълна. Ако умеех да пиша така, щях да съм щастлива.
Това е книга, която докосна по някакъв начин хората. Резонира, засегна някакви струни и хората после наистина започнаха да я хвалят в социалните мрежи
– „Хана” е третата ти книга, тя се превърна във феномен благодарение на социалните мрежи. Така че всъщност и читателите, които не са регистрирали първите ти две книги, започнаха масово да те четат. Защо точно ти успя благодарение на социалните мрежи?
– Не мога да си го обясня. Но истината е, че „Хана” е силна с историята, която разказва. Това е книга, която докосна по някакъв начин хората. Резонира, засегна някакви струни и хората после наистина започнаха да я хвалят в социалните мрежи, където се вдъхновяват един от друг, търсят съвет коя книга да прочетат. Така че нещата след това наистина набраха скорост.
– „Хана” излезе в Чехия през 2017 г. и постоянно е в Топ 10 на най-продаваните книги. Как си го обясняваш? Как се прави това?
– Иска ми се да знаех! Все така мога да кажа едно – заради темата е. Когато пиша, не мисля за това как ще бъде приета книгата от читателите. Просто пиша за себе си. Повечето пъти нещо ме заинтригува и искам да го развия, искам самата аз да се замисля над него. И едва когато довърша книгата, когато я давам на издателя и когато се подготвя издаването ѝ, започвам да се притеснявам дали няма да разочаровам читателите си. Ами ако са чакали още една „Хана”, а аз от самото начало обявявам, че следващата ми книга няма да е пак „Хана”. Всъщност много читатели откриха предишните ми книги заради „Хана”. Делят се на две групи. Едните сравняват с „Хана”, а другите разбират, че писателят не може да пише една и съща книга непрестанно.
– Ако мога да издам, ти имаш леко физическо увреждане. Беше ли това доводът, който те отделяше от връстниците ти и затова, тъй като си била сама, си четяла?
– Изненадващо не усещах това в детството си. Разбира се, винаги съм била по-бавна, но истината е, че май съм имала тактични приятели, които никога не ми го показваха изрично открито. После, разбира се, по време на училищните години, беше вече по-сериозно. Особено в часовете по физическо възпитание. Аз например трябва да правя упражнения, но часовете по физкултура са възприемани като време за постижения, а не за подобряване на физическата форма. Така че за мен беше истинска мъка, защото винаги оставах назад. Но понеже родителите ми бяха убедени, че трябва да се движа и че е нужно да работя над себе си, ме освободиха за щастие от физическо едва в шести клас и трябва да кажа, че и тези пет предходни години оставиха в мен психически поражения. Тъй като е ужасно човек да изостава в нещо и да няма сили да поправи това. Но не мисля, че ако го нямаше физическото ми увреждане, щях да имам друго отношение към литературата. Че това някак из основи щеше да повлияе пътя ми към книгите.
Мисълта, че ще измислям истории и ще пиша книги, остана в мен и се превърна в голямото ми желание. А желанията трябва да се сбъдват…
– Кога почувства, че искаш да си писател?
– Сигурно съм се родила с това или съм се появила в такова семейство, в което винаги много се е четяло и аз съм имала усещането, че всички хора не само четат, но и пишат, така че и аз един ден ще напиша книга. Но когато тръгнах на училище, разбрах, че се пишат и други неща освен книги. Тогава вече не бях толкова ентусиазирана от писането на домашни. Но мисълта, че ще измислям истории и ще пиша книги, остана в мен и се превърна в голямото ми желание. А желанията трябва да се сбъдват, така че реших да го направя. И го сбъднах.
– Как пишеш? Имаш ли измислени сюжети или герои? Или някакви части от действието?
– Винаги трябва да имам предварително измислена история, но в началото на книгата няма история, а някаква тема, която ме интересува в момента. И когато вече измисля историята, започвам проучванията. Търся повече за епохата, за която искам да пиша. Като събера грубо накуп нещата, започвам да пиша. Разбира се, и по време на писането продължавам да търся много неща. А историята се променя по време на писането, така че още никога не съм написала книга точно така, както съм я замислила предварително. Но до финала, който искам да достигна, засега опирам винаги.
– Променяло ли се е някога нещо, така че да изненада самата теб?
– Винаги се променя нещо. Появява се нова фигура или обратното, някоя, която в началото съм смятала за основна, важна или почти главна, изведнъж започва да ми пречи по някакъв начин или да ми идва в повече. Просто историята се движи в малко по-различна посока и започва да се развива.
– Първата си книга си писала повече от десет години…
– … а после отне още две, докато види бял свят.
– Годишно в Чехия излизат 17 хил. книги, но малцина се прехранват с писане. Продължаваш ли да превеждаш?
– Вече не толкова интензивно, но ако се наложи, ще продължа да превеждам. Не искам да съм зависима от писането. Не искам да си казвам: „Сега трябва да напиша книга, че да изкарам за прехрана.” Просто не искам да чувствам такъв натиск. Искам писането все така да е за мен онова, което беше в началото, една такава радост, а не задължение.
