Лира Литературно-рекламна Агенция
Историята на един човек в разделената по дух и бит Италия след Втората световна
Изборът на книжарите на „Хеликон“ за 2020-а
В „Детският влак“ на Виола Ардоне четем за герой, чиято самоличност се разполовява – подобно на страната, която на юг е толкова бедна, че той ходи с чужди обувки и събира парцали, за да могат с майка му да преживеят, а на север цари благоденствие. Италианското икономическо чудо, което познаваме от учебниците, в литературната версия на Виола Ардоне залага на един потресаващ факт. През 1949 г. Комунистическата партия на Италия превозва 70 хил. деца с влакове от южната в северната част. Целта е за тях да се грижат приемни семейства и така да изкарат зимата.
Всеки ред в книгата хваща за гърлото – от мига на качването във вагоните, когато малчуганите хвърлят на родителите си старите палта, за да ги ползват останалите братчетата и сестричета, до пребивававането им в среда, която макар и обезпечена материално, засилва чувството за неравенство.
Виола Ардоне е смекчила драмата, докато разказът тече от името на седемгодишния Америго. Образът му отначало върви по линията на играта и неосъзнаването. Той е вироглаво дете, с червена коса и сини очи, расте „като плевел“ и често досажда с умните си забележки. Атмосферата леко напомня филма на Роберто Бенини „Животът е прекрасен“, без да се развива в концлагер. Напротив, Америго попада в семейството на акордьор на пиана и всички роднини, заедно с комунистическата активистка Дерна, възпитават у него любов към музиката, към спокойния бит и радостта от празниците. Идилията отстъпва на грубата действителност, щом детето, с цигулка в ръка, отива в Южна Италия при своята неграмотна, отрудена майка, неспособна да приеме промяната. Кръга в странстванията на Америго затваря прибирането му в родния дом като възрастен, вече прочут цигулар, и равносметката, че е трябвало да ѝ прости навреме.
Няколко пъти действието се връща и започва отначало, отделните глави лъкатушат чрез гласа на този своеобразен Одисей, надживял вълненията на детството, трусовете на две социални системи, колебанията на хора, които доскоро са се кръстили пред портретите на монарси, после козируват на комунистическите вождове. В „Детският влак“ обаче политиката е само фон. Личната преценка на героя е важна и тя е справедлива на моменти, както пробитите обувки, с които някои се маскират за удоволствие, а други носят с болка.
И стилът на книгата е такъв – простодушният и мелодичен диалект, на който говорят неаполитанците, иронизира лозунгите и пропагандния език, за да притихне накрая в поетичен и философски размисъл на един зрял мъж в края на 90-те.
Много са символите в романа: рожденната фамилия на Америго – Сперанца („надежда“), и новата в приемното му семейство – Бенвенути („добре дошъл“), Южна и Северна Италия, наречени Долната и Горната земя, ябълката, дадена за из път от майката на нейния син, която той така и не изяжда, но най-вече притегателната сила на любовта, останала и след смъртта ѝ да го чака под формата на топло ястие на печката…
Браво на авторката, че не се е поддала на модерната тенденция да издигне детето в ранг на мъченик, откъсвайки го от истинското му семейство, за сметка на общност от чужди жени, макар и добронамерени. Тя често вкарва в устата им думите „солидарност“ и „достойнство„, понякога на срички или с насмешка, но винаги в значението на морални стойности, какъвто е бил тихият героизъм на онези хора в годините след войната.
