Лира Литературно-рекламна Агенция
Навръх Никулден, когато мнозина празнуват, ни застигна новината, че си е отишла Стоянка Мутафова. Що за година бе тази, която отне толкова български актьори и въобще достойни хора, отломки на едва кретащата ни култура, личности, чиято съдба винаги е била отвъд представите ни за успешна кариера. Току-що изпратихме Стефан Данаилов и хората посягат към неговата книга като към късче памет, а сега трябва да положим нов словесен венец – за Стоянка Мутафова.
„Добър вечер, столетие мое!“ – така се казва мемоарния том нейната дъщеря Мария Грубешлиева-Муки, в който се чува гласа и на самата Стоянка Мутафова. Името й е изписано отпред с големи букви, както тя умее да бъде на сцената, обсипана с внимание, цветя и овации. Ние знаем, че такива творци обичат сълзите щом са от радост, затова искаме да ги помним щастливи. И да обещаем на тях и на себе си, че не е нужно да си отиде човек, за да четем биографията му. Стига ни да го приемаме с всичките му триумфи и провали, пороци и добродетели, докато е жив.
“На хората, които ще четат тази книга, искам да кажа да вярват в себе си. Но не с онази сигурност: “Аз всичко мога. Не! Да имат вяра в качествата си и в работата си, в почтеното си отношение към нея. Защото само с почтеност и преклонение пред труда се успява.“
„Цялата ми мисъл е в театъра. Живея заради театъра. Не ме вълнува ще ям ли утре, какво ще облека – ама никак. Вълнува ме дали ще се запазя да играя както трябва, да не се видиотя… Ама то пък, ако се видиотиш, вече нищо няма значение.“
„Бях наблюдателна още от дете, затова и добре имитирам. Но не се старая да покрия човека с неговата интонация, движения и т.н., а психологически да го хвана и изиграя. Помня, Кръстю Мирски веднъж каза, че точно мен не бива да ме наричат имитаторка, не е това думата за мен, защото аз ловя психиката и нея слагам на преден план.
„Наблюдавайки хората, не можах да се науча да се пазя. Дразнеха ме предупрежденията да внимавам с кого се свързвам, с кого дружа, с кого говоря дори. А всъщност трябва да се внимава. Проучвам човека, изследвам го, но не мисля с какво той е опасен за мен. И така много беди са идвали при мен. Нападали са ме, защото вярвах на хората и не се пазех от тях. Но от друга страна това за мене е добре. Да вярваш на човека все пак означава да го опознаеш – от добрата страна. Опознаваш човека от тази страна, която ти търсиш.“
Из книгата „Добър вечер, столетие мое!“
В знак на почит припомняме и част от репортажа, който събра звездите на българския театър в „Хеликон“ преди три години, на представянето на книгата на Никола Анастасов „Истории с усмивки“.
„Достолепно в залата на „Хеликон България“ пристъпи Стоянка Мутафова. С възгласи „Како, добре дошла!“ и под бурните аплодисменти на публиката от първия ред я посрещнаха театралните прими Татяна Лолова, Емилия Радева и Гинка Станчева. С думите „Сядай на трона“, тя беше настанена в центъра на представянето. „Защо ме слагате тука?“, попита остро Мутафова. „Защото винаги си на мегдана“ бе дружният отговор на организаторите на премиерата.“
текст: Людмила Еленкова
