Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Играта е една и съща, откакто свят светува. Някой се опитва да вземе нещо от друг. Авел е имал повече от Каин, имал е Божието благоволение. И Каин не е бил доволен от този факт. По-късно Константинопол е имал повече от Рим (и Венеция). Градът на градовете е бил плячкосан през 1204 година от „християнски“ рицари, а рицарите, както знаем от „Дон Кихот“, са хора на честта. Взели са всичките му богатства, но понеже били много, основали цяла държава, която имала за задача да отнесе по суша и море тоновете злато, сребро и всичко друго от благороден метал. Половин век с това са се занимавали. Понеже месингът отдалече прилича на злато, рицарите се катерили по фалшивия обелиск на Константин Багрянородни, къртили месинговите украшения от колоната и хвърляли долу на другарчетата си, които ги събирали в чували и ги отнасяли към пристанището. Тези рицари приличали повече на онези, дето ровят в контейнерите днеска и търсят „бакър, бате“, отколкото на доблестни защитници на бедните и онеправданите. Дупките по колоната си стоят до днес като мълчаливо свидетелство.
Година по-късно през март и април 1205 в играта се включват българите на цар Калоян. Непобедимата рицарска войска е сразена край Одрин. Дали можем да си представим какво унижение е това за Запада? И никак не е случайно, че действията се развиват на католическия Великден. Цветът на рицарството е повален в калта край меандрите на Тунджа. Предводителят им е пленен и откаран накъм Търново. Унижението на всички световни унижения. Според един по-начетен от мен човек отмъщението на Запада продължава през вековете и до днес. Георги Димитров, Сергей Антонов, медицинските ни сестри в Либия са съдени в различни процеси, по различни поводи, в различни епохи, но до осъдителни присъди не се е стигнало в нито един от тях. Опитали са се да очернят България в световен мащаб. Без успех. Нищо, че „българин“ е почти обида в някои езици.
Наскоро се срещнах с професор Анчо Калоянов, който представя новото издание на романа си от 1997 „Див огън“. Романът започва с един вик на болка: Ньой! На 27 ноември 1919 Александър Стамболийски влиза в кметството на този френски град. Унижението трябва да бъде върнато. Минали са векове, но „християнските рицари“ не прощават. Един от убитите рицари край Одрин е граф дьо Ньойи. Било е платено някога на придворния художник да нарисува гибелта на владетеля. За да се помни, да не се забравя от потомството, да си имат всички млади издънки на благородническата фамилия едно наум, че вендетата им предстои. Стамболийски подписва точно под тази картина. Чупи писалката и скърца със зъби. България е разпарчетосана и наказана. Народът в София излиза на улиците, събира се пред дома на Вазов, при писателя отиват, не при някой политик, чакат от него думи на утешение. Той излиза навън, но не от дома си, а от близкия ресторант, където обядвал. Не можел да каже нищо на хората, нямал думи. Човекът, който в своите 22 тома писания е използвал над 90 хиляди думи, сега не намирал нито една. Нямало утеха. Всички можели само да плачат.
Едно от условията на договора било страната ни да няма военноморски сили. Тогава на полуострова свети Кирик и Юлита в Созопол българите построили „рибарско училище“. Сграда с комбинирани функции. От една страна – сиропиталище. А от друга – школа за морски офицери. Тайно обучавали военноморски лейтенанти, Великите сили нямало нужда да знаят всичко. Имали смелост тогавашните български управници, за да постъпят така. На влизане в Стария град има едно магазинче за антикварни вещи, книги, снимки. Отпред винаги е окачена широка снимка от 1923 г. „Рибарското училище“ е съвсем ново. Отидете да го видите днес на какво прилича. Най-много един ден, когато МО и общината се разберат, да направят от него казино. Анчо Калоянов, моят преподавател от Велико Търново, каза, че България е преодолявала и по-тежки кризи, изправяла се е и след по-тежки поражения. Днес отново я третират като победена страна в Студената война. Война като война. Има победители и победени. Големите дъбове може да паднат в големите бури, но България е жилав храст, който устоява на всичко – това бяха думите на професора.
Но битката не е завършила. Изобщо. Само се води с други средства. Днес Запада ни взима децата по друг начин, нов начин, модерен и окичен с множество благозвучни обяснения. А банките са превърнали робството в изкуство. Обезкръвяват ни по няколко направления, съществуват мозъчни тръстове и институти, които сътворяват механизмите на съвремието. Иска ми се да споделя оптимизма на професора, но ми е трудно. Трудно ми е.
