Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
„Тия стопаджии са отвратителни. Хипари мръсни. Либерали някакви пропаднали. Наркомани и безделници. Застанат край пътя и вдигат палец. И някой е длъжен да им спре? Що не се хванат да поработят, да си изкарат парите и да си платят билета за автобуса като всички нормални хора! Ама не, искат гратис! Няма гратис вече! Мама на тати не дава без пари! Изобщо не са в час. Разбирам едно време да е имало стопаджии, тогава животът е бил по-различен, не толкова натоварен, комерсиален. Днес всичко се заплаща, мой човек. И въздухът, дето го дишаш, не е без пари. Наистина не ги разбирам. Въобразяват си, че са свободни ли? Да бе да, свободни, друг път. В момента, в който се родиш в нашия свят, вече си купен и продаден. После се препродаваш сам на работодателите и банките. Без печалба, само на загуба. Олихвен си три пъти от родилното отделение още. Говори ми за свобода. Борба е всичко. Аз тая кола за да я карам, съм положил труд. Те искат, без да се трудят, да получат наготово. Измет, която спъва прогреса. Аз бих ги забранил със закон тия паразити, вярвай ми. И съм сигурен, че ще приемат такъв закон, още пет годинки им давам.“
Неделя като неделя. Слънчева и тази като предишната. А е краят на септември. Може ли в такава неделя да си остана у дома и да се занимавам със скучни неща. Не слагам въпросителен, щото това не е въпрос. Или да взема да ида на плаж да се попържа, преди да захладнее. Не е за мен тази работа. На мене ми дай път. Цяло лято пътувах и сега изведнъж трябва да водя кротък заседнал живот. Разпънат съм между лятото и есента, това е моят кръст. Между селото и града. Като казах град, пет километра е приблизително до точката, откъдето мога да хвана стопа. Преминавам ги с колелото си. Това е синекдоха, литературна фигура, цялото се назовава с една негова част. Колело означава велосипед. И други синекдохи знам, обаче са неприлични. Умирам си за синекдохи. Примерно – цървул. Човекът е назован с една част от своето облекло. А пък пача не е синекдоха, а е метонимия.
Около единайсет вече съм на шосето за Фазаново, моето село. Избрах си го, щото е с буквата Ф – като фамилията ми. Една такава закръглена до съвършенство буква, пресечена нула, всичко и нищо. И звукът, който обозначава, също е приятен, като фучене на фъртуна, като морски вълни и като вятър в листата. Модерните писатели препоръчват сравнения вече да не се ползват, били ретро и съвсем скапвали четенето. Не стига, че нямаме време за нищо, ами сега и с тия тромави фигури да се мъчим. Вонегът препоръчва никога да не ползваме точка и запетая, а Уелбек не може да диша без този препинателен знак. Старомодните български писатели се изтрепват да сравняват. Колкото по-засукано е сравнението, колкото по-остроумно, толкова повече те се надуват, че са голямата работа. Кат папуняци се надуват. Умереност във всичко е казал Сократ. Той не се е надувал. Освен това и на автостоп не е известно да е пътувал. Но и автостопът е до време. Сега са модерни други неща. Джак Керуак умря. Сега е жив Бакман. Отляво му приглася Коелю. А тях и двамата Людмил Станев си ги слага в малкия джоб. Ама нали – Станев не е известен в Бразилия и Швеция. Няма справедливост на тази планета, честна дума.
Вързал съм колелото за един пътен знак и вися петнайсетина минути с вдигнат палец под слънцето. Шофьорите решават, че ги лайквам офлайн и ми отвръщат със същото. А други си мислят онова отгоре, дето почнах с него. За час и половина сменям 7 коли и изминавам тези 80 километра. Колкото повече се отдалечаваш от града, толкова колите минават все по-рядко, но за сметка на това спират по-често. Колкото по-близо си до града, толкова по-озверели са шофьорите. Колкото по-голям е градът, толкова по-самотен е човекът в него. Уж са едни и същи хора, но всъщност са съвсем различни. Последните пет километра преди селото са по еднолентов път. Качва ме първата настигнала ме кола и това е съседът Яни. Идвам му по поръчка. Помагам му да смени предните гуми на колата си. Черпи по една ракия. Натоварва ме с кило септемврийски домати. И тръгвам обратно. До Лозенец една кола. И оттам до Бургас втора. Телефонът ми звъни. Хиндо ми вика що не съм в радиото за интервюто относно утрешната прожекция на първия ни съвместен игрален филм. Ми щото забравих, затова. Несериозно е от моя страна, знам си го.
А лятото си е съвсем истинско, искам да ви кажа. Таралежа ще има да взема. И не само, че си е съвсем истинско, но и никога не свършва. Есента, зимата и дори половината от пролетта са само наужким. Само напомняния за лятото, продължения на лятото и предшественици на лятото, тоест негови придатъци. Всичко останало спада към високата форма на живот. Пак не се изразих ясно, но това е понеже съм от неразбраните писатели.
