Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Драги съселяни, мислех днес да ви говоря за отмъщението, понеже гледах последния филм на Тарантино, обаче все пак темата за интуицията надделя, понеже е по-важна, по-дълбока и по-съществена. Защото от Омир до днес в Холивуд всички си умират да показват как някой разбива главата на другия, как влачи трупа му или го изпепелява с огнехвъргачка, а тези дейности са някак низостни и епидермални. Тарантино уби Хитлер в една от творбите си, а сега на картинка успя да изрази и отношението си към убийците на актрисата Шарън Тейт, тогава жена на Роман Полански. Схемата е ясна. Хитлер е маниакален и ненормален, оплют и отречен от целия свят като човешко същество, което е било по-добре да не се ражда, може и трябва да бъде мразен, следователно може да бъде убит в една художествена творба. Това хипотетично убийство създава илюзия за историческа справедливост. То не е било. Илюзията не води доникъде. Гъделът е твърде евтин. Същата схема се повтаря и с маниаците от сектата на Менсън през 60-те в Лос Анжелис. Тях отново ги размаза Брад Пит. Стана му навик да трепе гадовете. И какво?
Филмът е много добър. Без Kill Bill всички филми на Тарантино са ми били интересни. Но е заседнал и заглъзнал като Андрешковата каруца насред блатото на отмъщението. Колко хубаво го казах, а? Като писателско клише.
А на обратната страна на кинематографията е интуицията на Андрей Тарковски. Как се прави интуитивно кино, такова, което да убеждава? Актьорите не бива да четат сценария предварително. Разказва им се сцената в последния момент, дават им се някакви насочващи реплики, които те са поощрени да изменят така, както им идва отвътре. И – камера! Вие знаете ли какво ви чака в живота? Знаете ли какво ще ви поднесе денят? Някои неща са предвидими, ще станем сутрин, ще се подготвим за работа, ще излезем на улицата. А после? Дори там да срещаме едни и същи хора всеки ден като в „Матрицата“, животът е непредвидим като цяло. И за да бъдат убедителни актьорите в своята игра, по-добре е те да не знаят накъде води историята и какъв е сюжетът. Така те ще реагират по-спонтанно, емоциите им ще са по-живи. Колкото и да е добър един актьор, дори да се казва Ал Пачино или Робърт Де Ниро, играта пред камера си остава игра пред камера.
И като говоря за кино, тайно имам предвид също и литература. Заподозре ли читателят, зрителят наличието на схема, номер, трик, с който го премятат, онова там хубавото малко олеква, губи се. Интуитивната литература и интуитивното кино са от плът и кръв. Няма документалистика в тях, този fiction, художествената измислица е задължителна на сто процента и не бива да се бърка с faction, документалистика, мемоаристика и други преразказвания на действителността. Дори да изглеждат близки двете страни, между тях разликата е ясна, красноречива, огромна. Преведената на български книга на Алексей Моторов е на нивото на филмите на Тарковски, интуитивно написана, без за миг да зазвучава мемоарно. Ето това е за мен големият майсторлък. Ето така и Керуак пише шедьовъра си, затова и постига този успех. За да се постигне живост в писането, е необходимо да се запази свежото отношение към самия живот. Да не ни е омръзнал. Да е непредвидим. Да не знаем какво има зад следващия ъгъл на улицата. И да вървим смело натам.
С Христо Димитров – Хиндо снимахме филм, който ще излезе съвсем скоро. Дълго се чудехме за заглавието. Първоначалното беше като заглавието на разказа ми, по който снимаме, „Манчо“. Но ако в Северозапада всеки реагира на това име и знае какъв е типичният му носител, на книжовен всебългарски език, а и на чужд език, то е непреводимо. Аз държа на „Късмет“, колкото и думата да ми е неприятна понякога. Тя обаче е много балканска. Ние, балканците, сме интуитивни хора. Наши приятели гледаха творбата ни предварително на компютъра. Твърдят, че сме се справили. Но те са ни приятели. Ще видим.
