Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Първият закон на роботиката на Айзък Азимов гласи, че „Роботът не може да навреди на човешко същество или чрез бездействие да причини вреда на човешко същество“. Е, Иън Макюън има какво да каже по въпроса и написва „Машини като мен”. Като прочетете романа, ще сте съвсем наясно защо е избрал двузначно заглавие – английското „Machines like me” значи „Машини като мен”, но също и „Машините ме харесват”.
Действието се развива през есента на XX век – по онова време Алън Тюринг е жив, Британия търпи поражение във Фолкландската война (в разрез с историческата правда), а на пазара се пръква първият изкуствен човек. Роботите и техните имитации са голямата страст на 32-годишния Чарли, единия от тримата протагонисти, и той решава да се сдобие с екземпляр от 25-те андроида, пуснати експериментално – 12 Адамовци и 13 Еви. По обясними причини Евите се изчерпват бързо, затова на Чарли ще му се наложи да си вземе Адам.
Чарли е от кохортата на консуматорите безделници, обединени от преследването на бърза печалба. Живее сам в малък апартамент в Клафам, Южен Лондон, играе на фондовата борса от домашен компютър без голям успех. Другият главен герой в романа е 22-годишната Миранда, съседка на Чарли, която работи върху докторантура по социална история. Докато се опитва да програмира Адам, Чарли си дава сметка, че е неустоимо привлечен от нея и ù предлага да споделят отговорностите за андроида, т.е. тя да зададе другата половина от характеристиките му. Нещо като модерно родителство. Адам става за компаньон, интелектуален спаринг-партньор, умее да мие чинии, да оправя леглата и да „мисли“. Може да прави секс и притежава функционираща слизеста лигавица, за поддръжката на която изразходва половин литър вода на ден. Във всеки момент от съществуването си роботът записва всичко, което чува и вижда, след което то може да бъде възстановено.
Накратко, тук фабричният монтаж е синоним на съдба. Бедата е, че Адам притежава словесен запас колкото на Шекспир. Умът му възбужда любопитството на Миранда и скоро Чарли ще изпадне в нелепата роля на първия рогоносец, измамен от артефакт. Но какви чувства може да изпитва някакъв си микропроцесор? По-любопитното е, че едно от първите действия на новосъзнателния Адам е да предупреди Чарли, че Миранда крие опасна тайна…
Следва логичното заключение, че нищо не е по-човешко от моралната непоследователност и противоречивост. Няма шега − Адам е принуден да се превърне в морален коректив. Впрочем роботът е най-завладяващият герой в книгата − и присъствието, и отсъствието му са осезателни и двусмислени. Сюжетът е допълнително усложнен с появата на Марк, малтретирано момче, което събужда желанието на Миранда за по-конвенционална, нетехнологична форма на родителство. Книгата разпластява много теми: изкуствения интелект „като триумф на хуманността или ангел на смъртта”, отношението между съзнание и съвест, ролята на случайността в историята, безсилието и недалновидността на политическата класа, бъдещето на труда и човека, удобно заменен от машината…, но общият знаменател е темата за моралния избор. Епиграфът цитира стихотворението на Ръдиард Киплинг „Тайната на машините“, което засяга безкомпромисната природа на машинния ум: „Обаче по Закона строг на нашия режим лъжата е неприемлива“. В цифровия мозък на Адам може да има размита логика, но няма размит морал. Тази яснота му придава нечовешка леденост.
Макюън и тук не пропуска да вклини хладно проницателни наблюдения в исторически и политически план. Разказът е обсебващ, напрегнат и стремителен заради несигурността относно мотивите на героите и повратите, които внезапно актуализират разбирането за сюжета. Какво излиза? Без значение колко сме сложни и несъвършени, колко е трудно да бъдат обхванати и каталогизирани неизброимите ни действия и жестове, ние можем да бъдем имитирани, нещо повече – подобрени. Това слага край на романтиката около човешката индивидуалност, най-малкото я пренаписва. Някой ден ще се окаже, че никой не е по-велик от собственото си подобрено издание. И това ако не е повод за горчив смях.
