Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
За човека винаги е представлявало свръхнапрежение да разбира другите. Говорят някакви кучешки езици, обличат се кат идиоти, спазват някакви селташки и глупашки традиции, изобщо, нашето си е наше и си е най-добро, а онези не знаят да живеят. Тук се корени дори расизмът. Аз съм по-добър от другия по подразбиране, нали? И понеже съм по-добър, той що да живее? Формулата „избран народ“ е стара, обаче е погрешно интерпретирана от „избраните“, някак нечовешки „избраните“ решават съдбите на неизбраните. Обаче теорията е знатна дама в палата, а практиката – да срещнеш мечка в гората.
Преди няколко години ме привикваха в КЗД на нещо като импровизиран съд, щото една ги беше сезирала за „език на омразата“ в два мои текста. Стоя си зад думите и днес. Обаче онези думи имат нужда от допълнение. По два пъти на седмица ходя в Истанбул. Световният град, градът на градовете, от който произлиза дори летоброенето, по което живеем. А то е християнско.
В Истанбул живее Мустафа, който е на 65 години и поне от 20 насам присъства на всяка екскурзия, която организира туристическата фирма, за която работя от 3 години. Човекът помага, организира паркирането на автобуса ни, насочва туристите ни, съветва и обяснява на някаква смесица от езици – абсолютно доброволно и безплатно. Не взима един грош за труда си. Достатъчно му е общуването. Дребен, винаги спретнат, с чиста риза, панталон и обувки. Почнах да му нося по нещо дребно за благодарност – малко домашни люти чушлета, домати от градината, бутилчица ракия, понеже там алкохолът е скъп и не много достъпен. Радва се като дете. Последният път поръча да му купя от България таблетки мелатонин, понеже в Турция са по-скъпи. Това е вещество, което се образува в мозъка, когато е съвсем тъмно наоколо, подпомага съня и смяната на фазите на съня. Не е тежко приспивателно, което води до пристрастяване, а хранителна добавка.
Мустафа обича да подава кавалерски ръка на рускините и чехкините, когато се качват на кораба. После им се усмихва и им разяснява. Тяхното благоволение му е наградата. Нищо повече. Човекът има нужда от тази награда. И от по-здрав сън.
Дъщеря ми прочете „Под игото“ миналата година и после не искаше да яде нищо, което съм донесъл от Турция. Ако останем на нивото на тринайсетгодишно дете, би било жалко. Недорасло. Понякога имам усещането, че обществото ни е на това ниво. Вече уча думи и изрази на турски език. В училище съм преподавал „Под игото“. С моите циганчета почнахме да сътворяваме и кючек „Илиада“, когато стигнахме до Омир в училището в Средец преди няколко години. Не че трябва или ни се налага да живеем заедно. Ние просто живеем заедно, това е даденост. Няма да ви казвам на какви расистки изказвания съм се наслушал в учителската стая. Жалкарска и комплексарска история. През тези три лета бързите ми совалки до Истанбул ме обогатиха, осъзнавам това. Една словашка колежка екскурзоводка онзи ден ми разказа как в Словакия училищата били неофициално разделени на цигански и словашки. Неофициалните тенденции също са част от държавната политика, си мисля. На Балканите сме повече омесени и смесени.
Няколко години след края на ВСВ в сърцето на Европа, в самия Брюксел все още имало зоологически градини, в които излагали на показ живи аборигени и пигмеи. Човекът е закостенял идиот поначало, значи. Хитлеризмът е осъден, теориите на нацизма са отречени, а той продължава да се отнася с другите по този начин. Някой да ми помогне да разбера това?
Ранните филми на Фатих Акин, „Капернаум“, който излезе неотдавна, и най-вече срещите ми с Мустафа, който не спи добре, ми помогнаха много в тази моя лична борба с тези мои лични вкоренености. А сега можете спокойно да отпуснете слюнчените си жлези насреща ми – облякох си дъждобран.
