Начало / Автори / 100 години от рождението на Големия принц на българската поезия

100 години от рождението на Големия принц на българската поезия

04569d66ab2e12b5b6037077bb4881b0_XLИван ГОЛЕВ

Когато за пръв път го видях сред пустинята на нашия живот, аз бях детето, а той – възрастният. Стоеше в мрака на стълбището пред вратата ни на третия етаж на улица „Чумерна” 12, и ме гледаше втренчено. „Тук ли е баща ти?”, попита. Нещо в излъчването му ме стресна, почти уплаши. Бързо се шмугнах назад в малкия апартамент и прошепнах: „Татко, търси те някакъв… крадец!”

Сега, 60 години по-късно, си давам сметка, че съм бил невероятно прозорлив. Защото в тази мартенска вечер той беше откраднал душата ми. Материален носител на този съдбовен миг е квадратната му книжка „Дете на прозореца”, на чийто авантитул той тогава написа: „За спомен на Ваню Голев и малкия Ясен Голев. Първият да чете от тази книжка на втория, та по-скоро да порастне. от автора, 10.III.1960” и подпис.

Открих величието на поезията му в младостта си и до днес съм възторжен негов почитател. Макар и малко на брой, имал съм срещи с него и сме приказвали за едно-друго. Дипломната ми работа в университета беше тъкмо върху неговата поезия. Прочете романа ми „Роботът” и ми каза – ха-ха! – че нищо не е разбрал. Смятам, че той е един от най-големите български поети, да не кажа – най-големият. Тук веднага чувам ропота на маститите познавачи на литературата, но нека си роптаят. Смятам дори, че е и голям световен поет и само скромният ни език и уви, много точните думи на Робърт Фрост, че „поезията е това, което се губи при превода” го лишават от законната слава, която му се полага.

Понякога нощем, след като за кой ли вече път съм чел стиховете му, съм вдигал през прозореца глава към небето и съм се чудил на коя ли звезда е Големият принц сега, ведно с ангелите и децата. Докато моя скромна милост още се лута из местната пустиня.

sml_1557479316Хубавото е, че от години той ме гледа от библиотечката в стаята ми, заснет от покойната фотографка Дияна Стаматова. На прекрасния кадър, който Дияна ми подари, поетът се взира премрежено в мен, както в онази мартенска вечер, подпрял брадичка с пръсти, в които дими вечната му цигара. Сякаш ме пита нещо, което не знам какво е. Все се каня да сложа тая извила се с времето снимка в рамка под стъкълце, за да я запазя по-добре, и все не го правя.

Как да сложиш Александър Геров в рамка!

 

Път

 

Най-хубавото на смъртта

е туй, че идва ненадейно.

Поемаш въздух със уста

и се унасяш постепенно.

 

И постепенно става леко

на мозъка ти разрушен;

че тръгваш много надалеко

и все ще стигнеш някой ден.

 

Голямата тишина

 

От дълбокия космос

гдето вей хладина,

като шепот се носи

голямата тишина.

 

И звучи този шепот

през нощта, през деня.

Ти се вслушваш нелепо

в голямата тишина.

 

Нашта земя – прашинка –

жадна и в светлина,

все не иска да свиква

с голямата тишина.

 

Чуй, сърцето ти бие!

Усмихни се в съня!

Скоро ще те покрие

голямата тишина.

 

Баба и внучка

 

Бабата своята внучка доведе

– с нея да спи у дома.

Нощем да слуша как бие сърцето ѝ

и да не бъде сама.

 

В нея намира тя своето щастие:

сладко е с нея да спи.

И да копней, че когато угасне,

в туй сърце тя ще тупти.

 

Слънце

 

Нашите майки седемдесетгодишни

са вече малки момиченца.

Те се разхождат под цъфнали вишни

и къткат пиюкащи пиленца.

 

Гледа ги слънцето с нежност и страх,

милва ги и им се радва

и предпазливо надвесва над тях

своята огнена брадва.

 

Вярност

 

След твойта смърт аз срещах много

дори и хубави жени,

но никоя от тях не смогна

в сърцето ми да те смени.

 

Със теб живея. И когато

на свой ред клюмна със глава,

ще те целуна по устата

и ти ще разбереш това.

 

Две големи

 

               На Атанас Далчев

Рано влезе то в живота.

Закатери се по скели.

Бе щастливо, че работи

и че хляба си печели.

 

Майката дойде на гости

да си навести момчето.

Поприказваха и после

тръгнаха да се почерпят.

 

В бозаджийницата светла

те се вмъкнаха смутени.

Бръкна в джоба си момчето

и извика: – Две големи!

 

– Нека малка аз да взема –

майка му прошепна тихо.

То повтори: – Две големи! –

После сладко ги изпиха.

 

И момчето с жест небрежен

своите стотинки даде

и със майка си излезе

силно, хубаво и младо.

 

Простата му пъстра ризка

капка вар бе украсила.

Ах, безкрайно много искам

аз да имам тази сила!

 

Дете на прозореца

 

Когато веселият ден изгрява

и в тишината пада едър сняг,

детето на прозореца застава

в ръка със свойта пъстра книжка пак.

 

То гледа: тичат вънка ученици

с качулки, със помръзнало лице,

и в детските му радостни зеници

се отразява цялото селце.

 

С крила петелът пляска на стобора,

овчарско куче гази във снегът.

Комините замрежват с дим простора

и на детето устните трептят.

 

Не знае той, че утре ще попадне

сред хиляди животи и съдби

и в техния водовъртеж ще стане

жесток човек, измамник – може би.

 

Не знае то: очичките му сини

са чисти като утринна роса,

но в тях ще се спотайва след години

добрата сметчица и хитростта.

 

И в някой град от камък и желязо,

във непрестанната борба за хляб,

ще отминава, без да забелязва,

че слънце грей, че пада едър сняг.

 

О, оставете го така да гледа

как се разсейват белите мъгли!

Над къщичките, пръснати в безреда,

най-хубавият сняг сега вали…

Прочетете още

IMG_1724

Албена Тодорова: Три страници дневно дават смисъл

Необичайна и красива е „Стихотворения, от които ти се живее“. Непокорна в поезията като авторката …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.