Любина Йорданова, Лондон
„Всичките наши тела” е тънка книга, пълна със „свръхкратки истории” от Георги Господинов с чудните илюстрации на Люба Халева, които се появяват изненадващо и произволно по страниците. Всеки разказ е микровселена, който се чете за секунди – необятен, всепоглъщащ, траен и учудващ.
„Обелването на ябълката” възкреси дядо ми Иван, чиято градина беше пълна с ябълкови дръвчета. А баба ми Люба и до днес си бели ябълките и паметта ми за това ме връща при нея. Да прочета този разказ означава да се докосна до скъпи хора, които вече не са живи или са далече.
„В съня и смъртта всеки влиза сам, но до вратата е добре да си с някого.”
„До вратата” ми е любим, защото ме накара да си спомня ваканциите, когато оставахме с брат ми като деца при баба и при дядо, вечер тя ни разказваше приказки, докато заспим и докато спрем да се страхуваме от тъмното. Вече не помня думите ѝ, но винаги ще помня гласа ѝ.
Толкова безднадеждност в „Прости числа”:
„В селото живеят седем старци, пет кокошки итри магарета. Един път в седмицата идва камион да докара хляб и да откара, ако има, някой болен или умрял.”
И се моля за моето родно село, което с всеки изминал ден обезлюдава. А единственото, което се увеличава са празните къщи и надгробните плочи.
От разказа „Нетрайно” може би ще запомня само нарисуваното водно конче в края. Но образът му ми напомня десетки щастливи преживявания край реката на село.
А един от най-миниатюрните разкази, който съм чела и който може би съществува на света „Август” – „Следобедът на годината” събужда нетленния ми спомен за жега, неподвижност, тишина и четене на книга някъде на хладно през всеки следобед на лятната ваканция.
„Целият ми живот е съшит от чужди. И това, което сега живея, е нечий друг живот. Чий, не мога да знам. Седя в един непознат чужд град с нетрайни юнски облаци, до езеро и планина, живея на хълма, пия чай и чета поезия. Никой не идва, с никого не разговарям, като изключим петте немски думи, които разменяме като дребни шилинги с фермерите отсреща. Срещу тях получавам пресни яйца, пресен лук, мента, ябълки и мед.
И това би бил най-добрият възможен живот, ако наистина беше моят.”
Четенето на „Всичките наши тела” действа като медитация – забавя забързания ежедневен ритъм , дишането става по-дълбоко и предизвиква силно желание към съзерцание. Времето тук не съществува.
Георги Господинов е гениален словесен миниатюрист. А всяка миниатюра е съвършено написана. И онова, което ме очарова най-много е, че всяка една от тях разказва за тихите, незабележими, несъществени, безсмислени, тъжни и красиви моменти, които всъщност са есенцията на човешкия живот. Мисля си, че те са и основната градивна тъкан на човешката памет.
И след последната страница вече не знам кое е прочетено и кое преживяно, както героят от „Избрани автобиографии”. Защото „четенето произвежда спомени”.