Лира Литературно-рекламна Агенция
Лейла Слимани се утвърди като една от най-популярните френски писателки в света
УСПЕХЪТ Ѝ ДО ГОЛЯМА СТЕПЕН СЕ ДЪЛЖИ НА СПЕЧЕЛИЛИЯ „ГОНКУР“ неин дебютен роман „Нежна песен“. Слимани стана едва дванайсетата жена, която печели тази награда, откакто тя съществува (повече от век), наред с писателки като Маргьорит Дюрас и Симон дьо Бовоар.
Търсенията на младата французойка в мрачните дебри на женската душа продължиха и със следващата й книга – „В градината на змея“. От Prospect Magazine полюбопитстваха още по-дълбоко в интересите на Слимани – и я разпитаха за секса, свободата и това колко е важно литературните герои да имат недостатъци.
Пътят на Слимани като популярна личност, чиято дума се чува, започва от журналистиката. Тя пише за Арабската пролет, а материалите ѝ печелят интереса на френския президент Еманюел Макрон, който я привлича в екипа си като министър на франкофонските работи. Но за Слимани истинската свобода остава в писането и създаването на литературни текстове.
„Нежна песен“ не само ѝ носи „Гонкур“, но и я превръща в първия роден в Мароко писател, печелил престижния приз. „Нежна песен“ е най-четената книга на 2016 г. във Франция, а в следващите години бързо завоюва позиции и на англоезичния пазар. Самият Макрон, който смята себе си за човек на писаното слово, настоява да се срещне с нея по време на предизборната си кампания, а Слимани публично го подкрепя като кандидат. Според френските медии той дори ѝ предлага да стане министър на културата, но тя предпочита да работи за франкофонската литература и отклонява офертата за политическа кариера.
Животът на Слимани днес сериозно се различава от начина ѝ на съществуване през 2010 г., когато е арестувана от тунизийската армия заради работата й като журналист. „Стари работи. Все едно беше преди 20 години“, казва тя, припомняйки си онези дни. Причината работата ѝ като писател да е толкова важна за нея е, че така може да си позволи да е свободна. Свобода, която трудно може да има като политик или дори като журналист.
Много е важно да имаш собствено кътче, където да не си в полезрението на обществото или общността“, разказва Слимани .
„Литературата е зона на тотална свобода. Иначе Набоков не би могъл да напише „Лолита“, Франсоа Мориак нямаше никога да създаде „Терез Дескейру“. Не можеш да мислиш за себе си като за някой, който носи морална отговорност за читателите си. Уважавам читателите много и мисля, че те са много умни и могат да разберат какво искам да им кажа, без да нося отговорност за действията им“, казва Слимани.
Французойката вече има два романа, но последната ѝ книга е документална и се нарича „Секс и лъжи“. Тя представлява компилация от интервюта с марокански жени, които взима по време на едно турне. „Знаете, в Мароко абортите, хомосексуалността, сексът преди брака – всичко това е забранено. Жените, които срещнах, изгаряха от желание да говорят, да изразят себе си. Не можеш да говориш за тези неща с майка си, защото не искаш тя да е принудена да те предаде. Не можеш да говориш с мъжете за това, защото не искаш да им признаеш, че не си девствена“, обяснява писателката.
Свободата е основна тема в произведенията на Слимани. Най-вече – свободата да си сам. „Исках да намеря добро извинение да си самотен“, казва тя в обяснение на решението си да стане писател. Героинята от „Нежна песен“ Луиз никога не остава сама и дори не е имала собствена стая. „В Мароко едва 0,2% от младите хора на възраст между 16 и 25 години живеят самостоятелно. Всички там живеят с родителите си, с бабите и дядовците си, с лелите и чичовците си, с братята и сестрите си. И се чудят как може да мечтаят така, как могат да имат интимен свят, как могат да пишат, да имат сексуалност или да фантазират, като никога, никога не остават сами? Много е важно да имаш собствено кътче, където да не си в полезрението на обществото или общността“, разказва Слимани .
Слимани не се притеснява да говори и за сексуалната обсебеност на една от героините си – Адел от „В градината на змея“. „Защо това да е табу? Не мисля, че трябва да е така. Като цяло, французите не четат „В градината на змея“ така, както я четат в англоезичния свят. Интересно ми е да разбера какво мислят хората за героиня като Адел. Странно е, че англичаните например смятат, че тя е типичен персонаж за френската традиция в разврата и еротичната литература. Но когато книгата излезе във Франция, никой не коментира героинята по този начин, защото не мисля, че тази книга е такава или пък, че това е много еротично. Смешно е, защото хората извън Франция смятат, че всичко това е типично френско, а във Франция мислят за това поведение като мароканско. Реакциите в Северна Америка са, че книгата е за секс-маниаци, за екстремни преживявания. Там не им хареса, че не разбират Адел. Мислят, че книгата трябва да обяснява поведението. Аз мисля точно обратното. Изкуството трябва да борави със загадки. Когато казвам, че не знам защо тя се държи по този начин, те се вбесяват! Освен това настояват, че е лоша жена, наш враг. Хем твърдят, че са феминисти, хем тя не е от нашите. Това е ужасно глупаво. Литературата няма нищо общо с идеологията. Аз съм феминист като гражданин. Жена съм. Но като писател съм просто и само писател. Не съм расист, но ми се иска да мога да пиша за герой расист, защото ме интересува какво става в ума на такива хора. И какво, понеже съм мароканка, не мога да пиша за расисти?! Те си мислят, че трябва да се придържам към феминистките възгледи. За мен поведението на Адел не е мистерия. Понякога ти се иска да разрушиш всичко, което имаш. Понякога искаш да се случи нещо опасно. Ирационално е, но мечтаеш за опасността и не знаеш защо“, разсъждава Слимани за втория си роман. Тя признава, че романът донякъде е инспириран от чувствата ѝ, когато започнала да чете за обвиненията за сексуален тормоз срещу бившия шеф на Международния валутен фонд Доминик Щраус-Кан и останала възхитена от защитата му, базирана на факта, че е зависим от секса. “Знаех, че искам да напиша роман за жена, която е антигерой, жена, която е лъжец и не е харесвана от никого. Не исках да пиша за героиня, любовница, мила жена или за смела жена. Исках точно обратното. А след случая с Доминик Щраус-Кан прочетох куп психиатрични книги за зависимостта от секса“, разкрива писателката.
Да си свободна майка означава да приемеш факта, че ще разочароваш хората и няма да си това, което другите искат, споделя писателката.
Малко изненадващо, патологията на Адел не й носи удовлетворение. „Тя е робиня на зависимостта си. Като при алкохолиците – първата глътка или първата чаша е добра, но след това започваш да се чувстваш засрамен, че не можеш да устоиш на изкушението“, разсъждава още авторката. „Когато си зависим от секса, не се наслаждаваш много-много. Исках да покажа, че това, което тя желае, всъщност е да се състезава и да намери мъж, който да се грижи за нея. Тя не харесва секса. Харесва факта, че е желана от някого. Разочарована е от живота си, разочарована е от брака си, от майчинството, от работата си. Въпросите, които си задава, са: Как мога да съм свободна? Какво трябва да жертвам? Възможно ли е да си свободен, когато си женен, когато си майка? Да си свободна майка означава да приемеш факта, че ще разочароваш хората и няма да си това, което другите искат. Съпрузите ни, майките ни, всички очакват от нас да им даваме толкова много. Когато получи „Златен глобус“, Глен Клоуз каза, че сме грижовници и не се предполага, че можем да взимаме, а само трябва да даваме. Майчинството е трудно, досадно, изтощително и понякога се чувстваш самотна и отегчена, но същевременно намираш нещо, което те кара да искаш да живееш в тази връзка.“
На въпроса защо иска да опише жена, която никой не би харесал, Слимани отговаря с усмивка: „Баща ми винаги ми е казвал, че ще бъдем равни едва когато хората приемат, че жените имат толкова недостатъци, колкото мъжете. Фактът, че винаги твърдим, че жените са меки и мили, сладурани е доказателство, че не сме равни, защото хората не искат да видят тъмната страна на жените. Мисля, че отричането на тъмната страна е начин да се контролират жените.“
Лира.бг по материали от Prospect Magazine и интернет
