Лира Литературно-рекламна Агенция
Зависимостта се лекува с любов, уверена е тя
Добре позната на практика във всеки български дом, новините покрай нашата журналистка и водеща миналата есен разтревожиха сериозно много хора. Тогава Мира попадна в болница, като състоянието ѝ ни накара да изтръпнем за миг!
Затова пък сега животът ѝ е обърнал друга страница… Вече повече от месец дебютният роман на Мира Добрева „Светулки зад решетките“ неизменно е най-продаваната българска книга в „Хеликон“. Няколко пъти застана начело и на класацията за художествена литература. А темата е трудна и тежка – и толкова по-сложна за описване. Как писателка без досегашен опит в прозата се е справила така умело, ще ни разкаже самата Мира…
Прави обаче впечатление начинът, по който тя се е отдала на своята книга – може би именно искреността, с която се впуска в сюжета, прави романа привлекателен за толкова много читатели. „Светулки зад решетките“ носи в себе си първична сила, груба и стихийна на моменти, пълна с надежда и разбиране на други страници… всъщност като самия живот.
Надникваме в книгата сега с помощта на нейната авторка Мира Добрева
– Мира, последните няколко месеца – от миналата есен насам, бяха за Вас изключително турбулентни. Какво си казвате сама на себе си, например като се погледнете сутрин в огледалото?
– Внимавам с огледалото сутрин. То е безпощадно искрено по изгрев, но и усърдно в това да подхранва егото ми, което аз с особено внимание унищожавам. Затова страним взаимно, избягваме се с него. Аз – защото, ако разговарям със себе си, не го правя пред огледалото – то често лъже, напоследък ги произвеждат в крак с времето – правят ни да изглеждаме по-хубави, отколкото сме; а то – защото знае, че на него няма какво да кажа – всичко е вътре в мен.
Най-вече си мисля за благодарността, която блика от душата ми. Благодарност за това, че Бог направлява дните и устоите ми в тях; че вледенява бесовете на онези, които въстават срещу мен; че движи ръката ми и така написах „Светулки зад решетките“… Със същата ръка сутрин неизменно правя едно и също действие – прекръствам се и благодаря. Но не пред огледалото.
– Втората Ви книга бързо стана хит. Защо избрахте да е под формата на роман?
– Тази книга сама се решаваше. По-своенравно нещо не съм срещала в живота си. Първоначално, когато го започнах преди две години и половина, романът беше с друго начало и друга идея. Главните героини обаче винаги са се казвали Ва̀лма и Къдрѝна. Промених други имена, съвсем неочаквано се развиха персонажи, които не бях замисляла, но процесът на работа по един роман, оказа се, е такъв – като лиана се вие нагоре, цъфти понякога, друг път коренищата загниват, показват се и цветчета тук-там… Сложен, игрив процес с много духовни въздигания и душевни терзания. В крайна сметка мисля, че се получи труд, който с достойнство излиза на пазара. Основание да мисля така ми дава фактът, че вече шеста поредна седмица „Светулки зад решетките“ е номер 1 по продажби според класацията на книжарници „Хеликон“. Както в българската, така и в общата категория с български и преводни книги. Снощи (неделя, б.р.) получих класацията и това стана повод за пореден път да не спя от радост. Благодаря на всички читатели, които посягат към творчеството на български автори!
– „Светулки зад решетките“ говори за проблем, с който се сблъска всеки – дали заради лични премеждия по пътя си, или пък заради хора от близката среда. И въпреки това книгата привлече вниманието, как си го обяснявате?
– Романът е искрен. Безпощаден и правдив. Докосва читателя, защото не заобикаля раната, не парфюмира дрипавата жилетка, не прикрива дупката с брошка. В „Светулки зад решетките“ си позволих да наруша всички общоприети норми в писането – това не е „правилен“ роман, нито персонажите в сюжета.
Позволих си жестокост и бруталност, безпощадност на думите, които изливах върху страниците. Натрупала много информация и без капка увереност, че правя нещата както трябва, писах две години и половина. Не знаех и не очаквах, че това изкачване по хребета на толкова висока планина, каквато е писателството, е така изтощителен и изискващ процес.
Позволих си жестокост и бруталност, безпощадност на думите, които изливах върху страниците
– Какво мислите за темите табу в обществото, оправдано ли е да скриваме някакъв свой проблем от другите, дори най-близките?
– Защо да не е оправдано? Когато те е срам, е оправдано… Просто от срама боли. Затова зависимите хора често крият своя порок от другите – не искат да бъдат съдени. Но не бива да забравяме, че никой не носи вина за това, че се е разболял. Дали е крак, или рак. Дали е хазарт, или алкохол. Освен това е добре да поглеждаме с разбиране на тези хора. И да знаем, че зависимостта не се лекува с лекарства. С любов се лекува. „Светулки зад решетките“ говори с любов за хора, които са спрели да обичат себе си…
– Доколко силен е според Вас човек? Може ли да разчита, че винаги ще намери сили да се пребори със зависимостите, със собствените си слабости?
– Зависимостта не идва от нищото. Тя се развива у зависимия тип личности. Но в зачатъка на болестта е приседнало детството, което неминуемо оставя отпечатък върху целия ни живот.
Зависимият човек не обича себе си, но не обича и другите – зависимите хора са нестабилни и несигурни. Те не могат да обичат зряло. При зрялата обич човек получава много, давайки. Зависимите не са способни да дават много, защото съзнанието им е заето с едно – как да получат своята малка доза радост, краткотрайната упойка. Тя бързо доставя удоволствие, бързо сваля тревожността.
А после? После настъпва денят, със своята стъписваща реалност и… прозаичност. И е нужна воля, за да устои човек на всички предизвикателства на освирепялото време навън. За съжаление, наркотиците, и особено алкохолът, изяждат волевата сфера на човек! Затова лечението на зависимостите е много трудно – за да се справиш с този проблем, с какъвто и да е проблем, са необходими характер и воля. И може би най-важното и… най-невъзможното – подкрепяща семейна среда. За съжаление, малко зависими имат такава среда, защото хората около тях просто не издържат и си тръгват.
– Това е и дебютният Ви роман, имахте ли някакви еталони, с които да сравнявате написаното и мислите ли си сега, че нещо е можело да прозвучи по-добре?
– Както казах в началото, това е съвсем не по правилата, нетрадиционен роман. Не дръзвам да го сравнявам с романите на автори, които обожавам, като Оруел, Керуак, Зюсак, Толстой, Казандзакис, Маркес… Те са толкова големи и така недостижими! Аз имах само една карта, с която разполагах – и нея сложих на масата – картата на смелостта да бъда откровена докрай, да разкажа без остатък всяко преживяване, до което води зависимостта.
– Какво казвате на онези, които веднага търсят самата Вас по страниците на „Светулки зад решетките“?
– Казвам им, че ме има. Там съм. С разчоплените рани и белезите от тях. С още кървящите струпеи. С неизсъхналите сълзи, с неизречените думи. Най-невъзможната героиня съм аз. Тази, която биха помислили, че не съществува в действителност, че е измислена.
Най-невъзможната героиня съм аз. Тази, която биха помислили, че не съществува
– Как да я определим? Реалистична, оптимистична…
– Жестока. Неподправена. Искрена.
И да, реалистична.
– А сега накъде Ви дърпа перото?
– Оставила съм го в мастилницата. Достатъчно ме изцапа – само че синините са по душата ми. Това перо ме изправи на ръба на скалата, за малко да се озова в бездната под краката си…Беше безпощадно към мен – така, както аз бях безпощадна към него. С този роман си взехме и си дадохме взаимно всичко. Бяхме в люта схватка, опустошихме се. Сега сме се отделили и всеки се прави, че другият не съществува.
Перото само нощем потреперва толкова силно, че усещам полъх в спалнята ми, където съм се завила презглава в опит да не чуя мислите в главата си. Мисли, които дръзват да ми нашепват заглавието на нещо ново, нещо странно, нещо различно и нещо… за което е още много рано.
– Благодарим Ви – и продължавайте да пишете!
– Аз Ви благодаря! За високата оценка и подкрепата. Окриляваща е.
