Лира Литературно-рекламна Агенция
В рубриката си На по книга Ню Йорк Таймс публикува интервю с българката Мария Попова, която е позната като автора на популярния блог Brain Pickings. Наскоро тя издаде и първата си книга „Figuring”, а работата й я нарежда сред най-влиятелните хора в онлайн пространството и сферата на културата.
Какви книги има на нощното ви шкафче?
Всъщност нямам нощно шкафче. Спалнята ми е доста аскетична, само с едно легло, сгушено между стените, изрисувани със съзвездия. Все пак наблизо винаги има някоя от селекцията ми любими книги, в която да се потопя преди сън – „Малкият принц” (която препрочитам поне веднъж годишно и винаги намирам нова мъдрост съобразно това, през което преминавам в момента), поезия на Джейн Хиршфилд, „Hope in the Dark” на Ребека Солнит, дневниците на Хенри Дейвид Торо, „How the Universe Got Its Spots” на Яна Левин. Във всяка стая на дома ми се трупат купчини книги – взети от приятели и наскоро прочетени, любимите до леглото ми, онези, които съм си купила с намерението да прочета, но съм ги оставила настрана.
Коя е последната велика книга, която прочете?
Чета по няколко книги всяка седмица и не се колебая да зарежа тези, които не са ме грабнали, но пък със сигурност харесвам завършените. В момента съм завладяна от историята на Америка от Джил Лепор, но съм едва на първата четвърт. Наскоро открих и се влюбих в „The Living Mountain” на шотландката Нан Шепърд – отчасти мемоари, отчасти дневник, а също и лирическа медитация върху връзката ни с природата. Шепърд я е писала около Втората световна война, но я държи в чекмеджето близо четири десетилетия, до последните години от живота си. Преоткрита е десетилетия след смъртта й.
Има ли класически романи, които сте прочели едва наскоро?
Срам ме е, че толкова време ми отне да стигна до „Възлюбена” на Тони Морисън – книга, която връща на английския език магията, а на читателя – съвестта.
Избирате ли публикации за блога си спрямо това, което четете в момента?
Не разглеждам сайта си като отделна медия, той е дневник и отражение на вътрешния ми живот, на идеите и въпросите, които ме вълнуват, включително и по отношение на литературата. Той е класически блог – уеб дневник, в който не пиша заради аудиторията, а за това, което чета; а чета, за да преработя това, което преживявам, рационално и емоционално. Чудно нещо сме хората – красотата и баналността ни се крият в това, че всички преминаваме през едни и същи трудности, радости и тъга. Затова и книга, писана преди век, може да помогне на друг човек, както и блог на непознат може да говори на езика на мнозина други.
Какво те мотивира в работата ти с литературата?
Ритъмът, структурата, великолепието на чувствата, изразени с думи, начинът, по който душата се храни.
Кои жанрове предпочитате и кои избягвате?
Чета основно нехудожествена проза и поезия, но не вярвам в дефинирането на жанровете. Например фантастиката на Урсула Ле Гуин е изпълнена с дълбока морална философия. Прекрасни детски книги разказват най-чистите истини за съществуването, говорейки на най-чистия език – този на децата, който е в такъв контраст с циничното време, в което живеем.
Как организирате книгите си?
Детските ми книги са организирани по цвят, а всички останали – по теми и съдържание – наука, поезия, биографии и автобиографии, дневници и писма и т.н. А после във всяка секция – по цвят, но нарушавам системата заради книги от един и същи автор.
Коя е най-добрата книга, която сте получавали като подарък?
Моята добра приятелка и издател Клаудия Бедрик ми подари триезична рисувана книжка на Кацуми Комагата, която разглежда смъртта през живота на едно дърво. Вдъхновена е от опитите на едно дете да осъзнае смъртта на баща си. Винаги съм обичала дърветата, те са сред най-мъдрите ми учители. И наскоро се завърнах към тази книга, докато прекарвах с една от близките си приятелки последните седмици на живота й.
Кои са любимите ви литературни герой и злодей?
„Орландо“ – трудно е да не се влюбиш в това брилянтно създание, което променя половете си, докато препуска през три века в едноименната творба на Вирджиния Улф. Трудно е да не се влюбиш в любовта на Улф към Вита Саквил-Уест, на която е посветена книгата. Синът на Вита по-късно описва романа като „най-дългото и най-прекрасното любовно писмо в литературата”. В известен смисъл Орландо е и антигорей в контекста на хетеронормативното общество, описано от Улф, контрапункт на конвенционалното.
Месец след излизането от печат на „Орландо“, писателката Радклиф Хол е осъдена за нецензурност – същото полуясно обвинение, по което е осъден и Оскар Уайлд едно поколение по-рано. Всички копия на Романа, посветен на любовта между две жени на Хол, са унищожени. В отговор на процеса Улф и писателят Е. М. Фостър в открито протестно писмо пишат „Писателите създават литература, но не могат да създават велика литература, ако нямат свободно съзнание. Свободното съзнание има достъп до всяко познание и хипотеза на съвремието, но нищо не го ограничава така, както табуто”.
Какъв читател бяхте като дете?
Не си спомням да съм била много запалена по четенето, но баба ми по бащина линия събуди читателя в мен. Тя ми четеше старите европейски приказки – Ханс Кристиан Андерсен, Братя Грим (в комунистическа България от детството ми американските детски класики бяха забранени по силата на Желязната завеса). Обожавах „Алиса в страната на чудесата”, дълго преди да мога да оценя алегоричния гений зад нея. Бях удивена от огромната библиотека на баба ми, но особено ме очароваха енциклопедиите – как можеш просто да вземеш една, да я отвориш на произволна страница и да научиш за нещо вълнуващо, за чието съществуване дори не си подозирал. Това е все по-рядко преживяване в култура, където целенасоченото търсене е засенчило случайното откривателство, което ни води до повече знания по теми, които вече ни интересуват. В известен смисъл очарованието на енциклопедиите и радостта от неочакваното откритие останаха у мен и се превърнаха във фундамент на Brain Pickings.
Кое е най-интересното нещо, което сте научили наскоро от книга?
От невероятната нова биография на Бенджамин Ръш научих, че дължим на известния като един от „бащите на САЩ” съвременното разбиране за менталното страдание, както и радикалното за онзи период схващане, че психично болните хора са все пак хора. Той става национален герой по отношение на общественото здраве и образование, основава първия аграрен колеж, изправя се срещу расизма, подпомага създаването на две от първите църкви за цветнокожи, настоява за по-добро образование на жените, афроамериканците и имигрантите, които не говорят английски. Ръш е и авторът на най-опустошителната и възхитителна тирада срещу материализма, осъждайки Америка като натрапник, а американците – като пристрастени към уискито и доларите. Чудя се как ли би се почувствал днес, виждайки, че страната е управлявана от милиардер, сключващ сделки на голф игрището, участващ в собственото си телевизионно риалити шоу и управляващ бизнеса с омразата.
Ако можехте да препоръчате на президента една книга, коя би била тя?
Изкушавам се да кажа просто „Която и да е”. Но все пак, „Тоталитаризмът” на Хана Аренд. Все пак съществува риск той да го приеме като инструкции, затова вероятно най-безопасно за всички е, да му се даде някаква поезия. Тя има способността да навлиза през задната врата на неосъзнатото, разкривайки истината и отваряйки дори най-свитото сърце.
Ако организирахте литературна вечеря, кои трима автори бихте поканили?
Рейчъл Карсън, Сюзан Зонтаг и Маргарет Фулър. И ще протече или в опияняващо интелектуален дух, или като бърза среща за куиър жени. Аз лично съм полузаслепена от всяка една от трите.
Как решавате кое ще е следващото ви четиво?
Често казвам, че литературата е оригинала на интернет – всяка препратка, бележка под линия, цитат са хиперлинк към друг текст. Почти всяка книга, която съм прочела, е дошла чрез друга, което пък обяснява защо през 13-те години съществуване на Brain Pickings това, за което пиша, е насочено назад във времето. Все пак книгите могат да стъпят само на написаното преди тях. Този подход е чудесна противоотрова на съвременното бъркане на най-новото и шумното с най-важното, най-проницателното.
Кое ще е следващото ви четиво?
Наскоро открих биографията на Джени Ъглоу от 2002 г. „The Lunar Men: Five Friends Whose Curiosity Changed the World”, посветена на група интелектуалци, отговорни за някои от най-значимите научни и промишлени открития. Някак съм успяла да я пропусна по време на проучванията си, въпреки че някои от обектите на нейната книга присъстват в моята „Figuring”. Но така е – колкото повече четеш, толкова повече пропускаш.
