Лира Литературно-рекламна Агенция
Симеон Василeв е истинска школа по международна журналистика у нас. Той специализира германистика в университета „Мартин Лутер“ в Германия и журналистика в Кардифския университет в Уелс. Заемал е ръководни постове в БНТ, бил е неин кореспондент в Бон и Берлин. По-късно е сред създателите на телевизия „Европа“. Автор е на книгите „Световният гамбит“ (2001 г.), „Глобализираният абсурд“ (2003 г.), „Версия „Международна политика“(2005 г.) и „Десетилетието“ (2011).
Най-новата – „Лидерство и медии“, бе повод да го поканим в „Радио Хеликон“, за да разчетем заедно неизбежната връзка между медиите и властта.
– Господин Василев, върху кое лидерство акцентира книгата ви и какво е общото с медиите?
– Говоря за политическото лидерство. Не бих искал да се смесват, защото лидерство съществува в почти всяка област. В политиката то има три етапа – пътят към властта, във властта и отстъпването от нея. Описвам различни форми на това лидерство, като се връщам много назад във времето и стигам чак до наши дни – от кървавите диктатори, с които можем да имаме мир, но нямаме бъдеще, до демократичните лидери и въобще, търся всички взаимовръзки, които тласкат човечеството по пътя към по-добър живот. А общото с медиите е моментът, в който се е появил първият вестник например. Макар да не харесвам чуждици като лидер, предпочитам думата на български – водач, аз разглеждам лидерството от гледна точка на журналистиката. Това е абсолютна симбиоза, защото няма изявен политически лидер, който преди това да не се е доказал като медиен лидер, за да спечели сърцата на хората.
– Традиционните или новите медии са обект на вашия анализ?
–Всички, макар че гледам с голяма доза съмнение на т.нар. нови медии. Дали ще държа вестника на хартия, или ще го чета в таблета, за мен е все едно. Да си припомним какво беше древногръцката агора – един площад, на който се събират всякакви хора, политици, търговци, най-обикновени нехранимайковци…Всъщност, съвременната агора е побрана в един седеминчов таблет. Нещата не са се променили, само формата е друга. И вече идва сериозният въпрос, който трябва да бъде осмислен – скоростта на информацията ни говори за Ноевия ковчег на традиционните медии.
Защото дигитализацията е това – бърза скорост на обработка на информацията.
– Не изкривява ли именно дигитализацията медийният език, как мислите?
– Вашето впечатление за „изкривяване“ на медийния език идва оттам, че в него липсва култура. А културата е фундаментално понятие, включително и за журналистите, защото връзката между журналистика и литература е голяма. Обръщам на тази връзка специално внимание в книгата. Ще цитирам големия френски романист Балзак, който е журналистически подробен в описанията си. Самият Балзак преди два века казва: „Журналистиката уби литературата.“ Трябва да е обратното и за да не констатираме и днес с тъга подобен факт, не бива да позволяваме това да се случва.
– Какви интересни примери за комуникация на политици с медиите ще ни дадете от вашата практика?
– Със самочувствие мога да кажа, че съм имал превъзходни разговори с много лидери от световната сцена. Ще ви дам пример със Шимон Перес – бившият президент на Израел, с когото интервютата ни напомняха сърдечни разговори. Обикновено журналистите, когато срещнат такива големи имена, изпадат в слабост, и колкото и да се подготвят за подобна среща, те се чувстват несигурни. При един такъв разговор аз му зададох най-глупавия журналистически въпрос, попитах какво е добра политика. После се оказа, че много правилно съм го задал, защото никога няма да забравя отговора. Шимон Перес се усмихна бавно и спокойно и ми разказа една случка. „С моите съветници посетихме един голям град, слязохме от колите, аз застанах на тротоара, и им посочих: „Вижте каква хубава жена минава!“ Те веднага скочиха: „Ама вие не я виждате, тя е зад гърба ви!“ Отвърнах им: „Да, но виждам хората, които я гледат.“
Тук правя връзката между отражението на жената и журналистиката.
– Какво е характерно за поведението на лидерите?
– Вижте, има нещо, което се нарича „политическа мъдрост“. Малко са тези, които са излезли в политическа пенсия нормално и освободени от моментното състояние на властта, да говорят откровено и честно. В такава ситуация могат да се научат най-добрите неща, както за политиката, така и за журналистиката. Тук бих споменал Ханс–Дитрих Геншер, един великолепен дипломат и политик от времето на разведряването.
Нека спомена и отношението към журналистиката на гуруто на американската външна политика Хенри Кисинджър. Има обаче разлика между американските, европейските, руските лидери, ако щете…В книгата съм направил сравнение в подхода на Тръмп, с неговата „Туитър дипломация“ и на Путин към борбата за общественото мнение. При американския президент Ричард Никсън неговите съветници са подготвяли речите му точно в сто думи, колкото е анализът в един вестник, и не повече. Те са се опитвали по този начин да лишат журналистите от допълнителни интерпретации. А сега вижте какво става – Тръмп пуска десет думи, или колкото позволява Туитър, скоростта на информацията е бърза, журналистите са игнорирани, те почват да преповтарят неговите думи и смисълът им придобива съвършено други измерения. Разликата с Путин е огромна – той събира хиляди журналисти, стои по три-четири часа, за да отговаря на въпросите им, но не пише в Туитър. Съвсем умишлено, след това дава големи пресконференции.
Ето ви формален пример за подхода към журналистите и медиите от страна на двама политически лидери. Да не забравяме обаче, че журналистиката има едно свойство – тя може да издигне лидер до политическия Олимп, но може и до го срине оттам.
– А какво ще кажете на онези млади хора, които възприемат политиката през призмата на шоуто?
-Въпреки всичките си недостатъци, политиката си остава единственият инструмент, който, за зло или за добро, е в състояние да променя живота. Тя е интелектуална игра, неслучайно дори я наричат изкуство. Но не е шоу! За съжаление всекидневието ни предлага примери точно за обратното.
Има понятия като „масова демокрация“ и „масова журналистика“. Когато те двете влязат в едно уравнение, резултатът е меко казано, отвратителен. На младите хора бих казал, че уравнението е много по-сложно.
Първата ми книга носи заглавието „Световният гамбит“. Тогава, през 2001 г., бях упрекван, че ползвам терминология от шаха. Но гамбит значи да се лишиш от маловажна фигура, за да спечелиш по-добра позиция. Това е част от похватите на политическата игра и на журналистиката. Младите бих посъветвал също, ако някога тръгнат по пътя на журналистиката, или са просто нейни реципиенти, да внимават. Защото добрият политик иска да си пробута мнението за факт, а добрият журналист трябва да умее да покаже разграничението между двете.
Днес непрекъснато се говори за фалшиви новини, за дезинформация…Всъщност това съпътства човечеството още от библейски времена. Ако прочетем внимателно библейските притчи, ще се убедим, че няма нищо ново под небето. Формата се е променила, но съдържанието – не.
Разговора води: Людмила Еленкова
