Начало / Автори / Харуки Мураками: Трябва да минеш през мрака, за да достигнеш светлината

Харуки Мураками: Трябва да минеш през мрака, за да достигнеш светлината

Der Schriftsteller Haruki Murakami am 07.11.2014 in Berlin.

Сюрреалистичните му истории са четени от милиони хора по света, но въпреки това японският писател Харуки Мураками се изумява от популярността си. „Вечният фаворит за Нобел“ разкрива в интервю за в-к „Гардиън“ как книгите му се позиционират в хаоса, който ни заобикаля.

Трудно е да се точна дефиниция, но 69-годишният Мураками нито се радва, нито се дразни от глобалната си популярност. Той гледа на нея по-скоро като любопитен и леко изумен наблюдател, който не може да повярва както на историите, които бълва подсъзнанието му, така и на милионите, които ги четат. Не е случайно, че подобни характеристики има и типичният за Мураками главен герой – дистанциран човек, който гледа на света с любопитство, но не и с тревога, което го води в една паралелна подобна на сън вселена, населена с експлоадиращи кучета, мъже в костюми като овце, енигматични тийнейджърки и хора без лица. Според Мураками, подобна литература се появява предимно във времена на политически хаос:

„Бях толкова популярен през 90-те години в Русия, точно след разпадането на Съветския съюз. Хората бяха объркани, а точно такива са моите читатели. Същото беше и в Германия след падането на Берлинската стена“. Ако това е вярно, 14-ата му книга „Killing Commendatore“ я чака голям успех в САЩ на Тръмп и Великобритания след Брекзит. На Острова романът излезе на 9 октомври 2018 г.

Трудно е сюжетът на последната му творба да бъде представен с няколко изречения, но той включва поредния анонимен разказвач – разочарован художник на портрети, изоставен от съпругата си, който се опитва да избяга от вкичко в планините на Източна Япония. Опитът му се превръща в грандиозно приключение, включващо мистериозен предприемач, звънец, който звъни неочаквано през нощта, подземно светилище и разбира се, много котки. Има логика в твърдението, че творбите на Муракамиса популярни във времена на кризи. Странните сюжети и емоционалната плоскост на книгите му носят комфорт, подобен на бягство от реалния свят и екстремумите му.

Не очаквайте, обаче, Мураками да ви обясни какво означава всеки фантастичен образ в романите му. Той вярва, че нещо е изникнало от мрака на подсъзнанието му, то заслужава да бъде описано, не анализирано: „В „Кафка на плажа“  има сцена, в която една риба започва да пада от небето. И хората ме питаха „Защо риба? Защо пада от небето?“ Но аз нямам отговор, просто това беше идеята в главата ми – нещо трябва да пада от небето и би било чудесно, ако това е риба“.

Мураками възприема себе си като проводник – между собственото си и подсъзнанието на читателите. И дори твърди: „Не, аз не съм разказвач на истории, аз наблюдавам историите“. Връзката му с историите е като на мечтателя със съновидението, но японецът признава, че почти не сънува, вероятно защото го прави в будно състояние.

Роденият в поствоенно Киото Мураками разочарова родителите си, отказвайки се от корпоративна кариера за сметка на откриването на джаз клуб, кръстен на котката му – „Котката Питър“. Няколко години по-късно, докато гледа бейсболен мач, в съзнанието му се ражда идеята за първата му книга „Чуй как пее вятърът“. Следва съдбовно телефонно обаждане в един неделен ден, когато го информират, че е номиниран за нова литературна награда в Япония: „Неделята беше ясна и чиста, дърветата, сградите, витрините на магазините блестяха красиво на пролетното слънце. Тогава осъзнах, че ще стана писател, който ще се радва на някакъв успех. Към онзи момент беше само предположение, но аз бях сигурен, че точно така ще стане“.

Критиката реагира бавно на творбите му в Япония. „Аз бях черната овца, а творбите ми им се струваха твърде американски. Но след войната ние израснахме с американската култура. Аз слушах джаз, американски поп, гледахме американска телевизия и това беше прозорец към друг свят. Но постепенно изградих собствен стил, не японски или американски, а мой личен“. Успехът му изгрява ярко през 1987 г. с издаването на „Норвежка гора“  – болезнена история за носталгията по младежката любов, продадена в над 3.5 милиона копия само в първата година след публикуването ѝ. Написана в реалистичен стил, към който Мураками никога повече няма да се завърне, защото начина, по който той пише, нарича „моя реализъм. Харесвам Габриел Гарсия Маркес  много, но не смятам, че той е приемал писаното от себе си като магически реализъм. Не, това е била неговата форма на реализъм. Писането е като очилата ми – без тях светът за мен би бил съвсем различен“.

Мураками е известен и със строгия си режим на живот и писане – става в 4, пише 5-6 часа, после тича, а понякога и плува. „Когато притежавах джаз клуб, животът ми беше много неорганизиран, лягах си сутрин. Затова, когато станах писател, реших да живея по друг начин. Смятам, че трябва да съм физически силен, за да мога да пиша силни неща“. Това го прави доста продуктивен, но по този начин създава разкази, нехудожествена проза, превежда от английски на японски.

Когато разговорът с писателя се насочва към политиката, той започва да звучи по-типично писателски, разказвайки: „В тийнейджърските ми години, през 60-те, ние вярвахме, че светът ще бъде по-добро място, ако само се опитаме. Днес хората вече не вярват и мисля, че това е много тъжно. Казват, че книгите ми са странни, но отвъд странността трябва да има по-добър свят. Това е фундаменталната структура на историите ми – трябва да преминеш през мрака, за да стигнеш до светлината“.

Прочетете още

34340320_660374927635273_4919706732000706560_o

Книгите, които четем повече от веднъж

Може би очаквате конкретен списък, но истината е, че при всеки са различни… И все …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *