Лира Литературно-рекламна Агенция
Илко Минев е човек с богат житейски опит, който тръгва от България по времето на соца, минава през Белгия, за да стигне до Бразилия, където живее почти половин век и се радва на уважение като бизнесмен, общественик и писател. 30 години той е почетен холандски консул в Манаус, столица на щата Амазонас, но нито за миг не забравя българо-еврейските си корени, родната София и езика! Убеждавам се в това, колко чисто говори, и с какъв респект се отнася към думите, при срещата ни в сърцето на столицата, в „Хеликон-Съборна“. Илко Минев е в България по повод излизането на третата си книга у нас – „В сянката на изгубения свят“, превод от потругалски на проф. Румен Стоянов.
-Господин Минев, да започнем с новината за президентската кампания и набиращия популярност Жаир Болсонаро. Сравняват този кандидат с Тръмп и се чуват мнения от световни анализатори, че ще има радикални промени в страната, ако той спечели. Как вие усещате политическия климат в Бразилия?
-Болсонаро е на политическата сцена от трийсет години, досега не беше така активен. Определят го като краен, десен политик, но истината е, че никой не знае. Хората просто искат промяна и това е опасна промяна, защото ние тръгваме към непознатото.
– Логични изглеждат сравненията между Бразилия и България в третата ви книга – „В сянката на изгубения свят“. Всъщност, тя продължение ли е на предишните две – „Преди да замлъкна“ и „Дъщерята на реките“?
– „В сянката на изгубения свят“ може да се чете отделно, но смятам че с тази книга завърших историята на семейство Казан.
-Кой читател очаквате да бъде по-впечатлен, българският или бразилският?
-Повече бразилският читател, защото проблемът за който аз говоря, е типично бразилски. Но книгата би била интересна за всеки, който обича нова история. Защото всички се вълнуват от индианските резервати в Латинска Америка, тези територии са трън в страни като Бразилия, Перу, Аржентина и други. Те принадлежат на хора, които са отседнали там преди 200 години. Безспорно трябва да има справедливост по отношение на индианците – историческите собственици на земите. Въпросът е, че правосъдие в полза на едната страна неминуемо ощетява другата. Затова реших да пиша по този въпрос.
– Мислите ли, че едно съвременно българско семейство ще се справи със ситуацията, в която попадат вашите герои – да се заселят в индианска демаркирана територия?
– Никой не би се примирил, ако пред очите му се унищожават плодовете на труда на две генерации. Това е травма, но тя би могла да се избегне с разговори, с добра дипломация.
-Склонни ли са индианците да преговарят за земята си?
– Да, но въпросът е, че за да ги защитят, в тази тема навлизат хора, които не я разбират. В името на справедливостта към индианците, те съсипаха не просто едно – две семейства, а хиляди. Няма добро решение, когато политическите подбуди се смесват с хуманните.
-Направи ми впечатление едно изречение във вашата книга – пишете, че в авантюризма на златотърсачите има повече ред, отколкото в българския начин на живот.
– В определен момент така беше, особено през 1994 г. България представляваше някакъв хаос, който ми изглежда, че мина. Не знам дали напълно мина, защото не познавам детайлно живота в България днес, но е по-добре оттогава.
– Какво имате предвид под „изгубен свят“?
– Трябва да обясня защо заглавието е „В сянката на изгубения свят“. В онази част на Бразилия, на границата с Венецуела и Гвиана, се намира Рорайма – прекрасно място, удивителна планина, която пониква в равнината буквално от нищото, като гъба, а отгоре й има плато. В това плато виреят растения и животни, по принцип характерни за Африка. Живо доказателство, че двата континета са били свързани преди милиони години. През 1905 г. Артър Конан Дойл използва Рорайма в книгата си „Изгубеният свят“. Разбира се, той вкарва там динозаври и други фантастични елементи. В сянката на тази планина е разположено и действието на моята книга.
-Как се продава книгата, аз мога само да предполагам мащаба на бразилския книжен пазар?
– Бях изненадан и радостен, че „В сянката на изгубения свят“ една седмица стоя на първо място, като най-купувана между бразилските и чуждестраннни автори. После слезе до трето, до пето място, но се задържа осем седмици в класациите на десетте най-четени книги. Според годишната статистика, засега е под номер 12, с над 20000 продадени бройки.
– Колко години живеете в Бразилия?
-От 1972 г., значи 46 години!
– Вече сте богат човек, но не се ли чувствате малко ограбен заради своето емигрантство?
– Не, чувствам се приет вкъщи и в Бразилия, и в България. Е, трябват ми, да речем два дни като се върна тук, защото българският ми малко е „ръждясал“, но навсякъде съм си у дома.
– Как гледате на силната емигрантска вълна днес, за Европа тя се превръна в сериозен проблем?
– Знаете ли, аз самият съм емигрант и беглец, виждам хората, които бягат от Африка и мога да разбера проблема, който ги движи. Това е труден процес и при него отново някой печели, а друг губи. Помощта е справедлива, но тя трябва да бъде сериозно контролирана. Жителите на всяка страна да имат контрол над случващото се в земята им и да могат да си запазят основните черти, които иначе се размиват при такава голяма емигрантска вълна.
– В книгата вие смело критикувате властта в Бразилия, особено законотворчеството.
– Да, там доста от политиците са склонни да смятат, че щом например в Конституцията е заложено правото на образование и достоен живот, значи край – записано е, закон е, следователно то е факт. Ами, не е факт. Ако в американската конституция има 200 точки, в бразилската сигурно има 2000. Те обаче не гарантират качеството на живот. Единственото, което работи, е как жителите на страната тълкуват и прилагат законите.
-Това е сенчестата страна на изгубения свят, а какво ще кажете за слънчевата му страна?
-Красива е смесицата от различни раси. Тя облагородява физически хората, също и културата на Бразилия. Ние имаме много японци, китайци, португалци, индианци, африканци…Именно културата е интересна, екзотична, понякога твърде различна от това, което един европеец може да очаква.
-Знам, че сте един от дарителите на СУ „Св.Климент Охридски“. Защо направихте този жест?
-Това е част от традициите на еврейската култура. Мисля, че беше оценено от академичния състав. Аз го правя в Бразилия, защо не и в България? Предпочитам да даря средства за университета, отколкото да си купя нова кола.
Разговора води: Людмила Еленкова
