Начало / Читатели / В „Зелените очи на вятъра“ ограда е пробола сърцето ти

В „Зелените очи на вятъра“ ограда е пробола сърцето ти

Елица Матеева

Здравка Евтимова е невероятен автор! В разказите й и в романите й, които познавам, странна магия прегръща героите. Нашепва им специалност. Здравка Евтимова стои встрани от скандалите в новата ни литература, тихо твори съвремие, което сънува, докато боледува живота си. В словата й има място за поезия и грапавина. Докато прелистваш страниците, от тях изскача със зловеща усмивка нещо, което наподобява Чешърския котарак, но пък Алиса е повече от една. Да, в романите има и по една Алиса, която пораства и открива, че хората са изначално съсипани от… себе си.

След жегата на емоциите в „Юлски разкази“ и удавянето ми в „Една и съща река“, за себе си открих творец, който създава енергия чрез думите. Тук съвремието бълнува, гърчи се с пяна между устните, а хората са обвързани до такава степен с материалното, че ти става тъжно, защото разбираш, че твоята планета е чужда на тези осверепели от страст същества.

mid-ZE-cover_webЗелените очи на вятъра“ е най-новият роман на Здравка Евтимова. Странен, обсебващ, пронизващ мекото на душата роман.

Както в „Една и съща река“ и тук всичко започва от разбиването на семейството. Неговите представители тръгват по света, кой с един куфар, в който е затворена смъртта, кой с черна тениска и къси панталонки-секънд хенд, кой с шише ракия и крясъци по утрото. Три Ани, три поколения, всяка напуснала познатото, старото в Старо село, за да потърси късмета си в София. Но късметът е нещо като кофа със смет в столицата.

Най-малката Ана е най-красивата душа, защото е дете, което осмисля живота през сетивността на истината. Детето не изкривява онова, което го унижава или убива, детето не прави компромиси с хората. То обича, когато целува, обича да целува, знае седем букви, има своя най-добър приятел – Шушомир. Малката Ана мете праговете на чужди къщи и магазини, носи вода, събира в юмрюче стотинки и знае, че майка й е умряла, макар че голямата Ана е жива и е при бабата Ана в града.

Малката Ана има мащеха. Но, тя е добричка, защото великанката Дарина помага на хората, купува рокля на чуждото Анче-писанче и го дарява с обичта си. Един джип разделя дете и мащеха. Ана попада в света на госпожа Перча и болната й дъщеря Елизабет. В дома на тази богата жена се случват лоши неща, които само шумът на хартиените пари заглушава. Анчето открива майка си тук- голямата Ана е длъжна да слугува на Перча и Елизабет. Баба Ана пък е масажистка, най-добрата в София, най-предпочитаната от Перча. Елизабет е странна дъщеря, в нея има много бесове, толкова много, че един екзорсист едва ли ще ги овладее, за Елизабет е нужна клиника, но Перча е оставила Елизабет на произвола на събитията. Елизабет има право да хапе, бие, да унижава Ана (голяма и малка). Перча гледа, храни се от тези ужасни гледки, купува мълчанието с пари и продължава играта си, докато Филип Василев не пожелава майката на Анчето. Нещата се променят, дали е любов от пръв поглед, любов от сън? Думите са излишни, когато хората са опаковани в жестокост.

Световете са разместват, местата на съществуването – също. Анчето е в мислите на Дарина и Шушомир, детето копнее за стария свят, но то е силно, ще се справи с пластмасата, бетона и порцелана на чувствата в града. Анчето ще се справи с Перча и Елизабет. Защото Анчето познава аромата на бадеми. Баба Ана и майката на Анчето също владеят изкуството да усетят този аромат-ароматът на смъртта. Всяка от тях притежава тази магическа сила: да разбере кога хората умират, кога настъпва часът на страшния съд. Тези три Ани всяват страх заради мистерията около тяхната невидима сила.

„Зелените очи на вятъра“ не е книга за всеки. Тя е за хора, които искат да познаят живота в целия му хаос и кошмар, но и в светлината, там някъде след дъгата. Това е книга за ловци на сънища, книга за прошка, книга за оградите, в които се превърнахме, защото не допускаме ближния до залъка си.

… имало много камъни на земята. И хората започнали да ги трупат един върху друг, искали да се покатерят нависоко и да надзърнат в къщата на Бог. Как така той има къща, пък ние нямаме, защо толкова камънак е изхвърлил на земята, а толкова недостатъчно зеленчуци – няма ли еволюция за тая работа? Зима идва, защо, ако е Господ на място, защо не докара въглища близо до нас, че и ние бял ден да видим? И първобитните хора започнали да трупат камъните, които Вселената изсипала там, дето би трябвало да изсипе ядене и благодат. Натрупал се един огромен хълм, после цяла планина, гигантски хребет от камъни, но първобитните диваци не преставали. Продължавали да влачат.“ („Зелените очи на вятъра“)

Прочетете още

906566

Луничави разкази по новолуние представя Здравка Евтимова

Книгата вече е в „Хеликон“ Обичаната наша писателка събира сега общо двайсет истории, които създава …