Лира Литературно-рекламна Агенция
Елица Матеева
Здравка Евтимова е невероятен автор! В разказите й и в романите й, които познавам, странна магия прегръща героите. Нашепва им специалност. Здравка Евтимова стои встрани от скандалите в новата ни литература, тихо твори съвремие, което сънува, докато боледува живота си. В словата й има място за поезия и грапавина. Докато прелистваш страниците, от тях изскача със зловеща усмивка нещо, което наподобява Чешърския котарак, но пък Алиса е повече от една. Да, в романите има и по една Алиса, която пораства и открива, че хората са изначално съсипани от… себе си.
След жегата на емоциите в „Юлски разкази“ и удавянето ми в „Една и съща река“, за себе си открих творец, който създава енергия чрез думите. Тук съвремието бълнува, гърчи се с пяна между устните, а хората са обвързани до такава степен с материалното, че ти става тъжно, защото разбираш, че твоята планета е чужда на тези осверепели от страст същества.
„Зелените очи на вятъра“ е най-новият роман на Здравка Евтимова. Странен, обсебващ, пронизващ мекото на душата роман.
Както в „Една и съща река“ и тук всичко започва от разбиването на семейството. Неговите представители тръгват по света, кой с един куфар, в който е затворена смъртта, кой с черна тениска и къси панталонки-секънд хенд, кой с шише ракия и крясъци по утрото. Три Ани, три поколения, всяка напуснала познатото, старото в Старо село, за да потърси късмета си в София. Но късметът е нещо като кофа със смет в столицата.
Най-малката Ана е най-красивата душа, защото е дете, което осмисля живота през сетивността на истината. Детето не изкривява онова, което го унижава или убива, детето не прави компромиси с хората. То обича, когато целува, обича да целува, знае седем букви, има своя най-добър приятел – Шушомир. Малката Ана мете праговете на чужди къщи и магазини, носи вода, събира в юмрюче стотинки и знае, че майка й е умряла, макар че голямата Ана е жива и е при бабата Ана в града.
Малката Ана има мащеха. Но, тя е добричка, защото великанката Дарина помага на хората, купува рокля на чуждото Анче-писанче и го дарява с обичта си. Един джип разделя дете и мащеха. Ана попада в света на госпожа Перча и болната й дъщеря Елизабет. В дома на тази богата жена се случват лоши неща, които само шумът на хартиените пари заглушава. Анчето открива майка си тук- голямата Ана е длъжна да слугува на Перча и Елизабет. Баба Ана пък е масажистка, най-добрата в София, най-предпочитаната от Перча. Елизабет е странна дъщеря, в нея има много бесове, толкова много, че един екзорсист едва ли ще ги овладее, за Елизабет е нужна клиника, но Перча е оставила Елизабет на произвола на събитията. Елизабет има право да хапе, бие, да унижава Ана (голяма и малка). Перча гледа, храни се от тези ужасни гледки, купува мълчанието с пари и продължава играта си, докато Филип Василев не пожелава майката на Анчето. Нещата се променят, дали е любов от пръв поглед, любов от сън? Думите са излишни, когато хората са опаковани в жестокост.
Световете са разместват, местата на съществуването – също. Анчето е в мислите на Дарина и Шушомир, детето копнее за стария свят, но то е силно, ще се справи с пластмасата, бетона и порцелана на чувствата в града. Анчето ще се справи с Перча и Елизабет. Защото Анчето познава аромата на бадеми. Баба Ана и майката на Анчето също владеят изкуството да усетят този аромат-ароматът на смъртта. Всяка от тях притежава тази магическа сила: да разбере кога хората умират, кога настъпва часът на страшния съд. Тези три Ани всяват страх заради мистерията около тяхната невидима сила.
„Зелените очи на вятъра“ не е книга за всеки. Тя е за хора, които искат да познаят живота в целия му хаос и кошмар, но и в светлината, там някъде след дъгата. Това е книга за ловци на сънища, книга за прошка, книга за оградите, в които се превърнахме, защото не допускаме ближния до залъка си.
… имало много камъни на земята. И хората започнали да ги трупат един върху друг, искали да се покатерят нависоко и да надзърнат в къщата на Бог. Как така той има къща, пък ние нямаме, защо толкова камънак е изхвърлил на земята, а толкова недостатъчно зеленчуци – няма ли еволюция за тая работа? Зима идва, защо, ако е Господ на място, защо не докара въглища близо до нас, че и ние бял ден да видим? И първобитните хора започнали да трупат камъните, които Вселената изсипала там, дето би трябвало да изсипе ядене и благодат. Натрупал се един огромен хълм, после цяла планина, гигантски хребет от камъни, но първобитните диваци не преставали. Продължавали да влачат.“ („Зелените очи на вятъра“)
