Истанбул – свобода и сигурност, закони и хаос

Николай ФЕНЕРСКИ

Тоя Орхан Памук само мрънкоти в „Истанбул“, а и в други свои книги, но на интелектуалците това им е работата. И у нас това правят, имат си и специални сайтове за мрънкане на много високо литературно ниво. Ако интелектуалецът не мрънка, не е никакъв интелектуалец, а нещо съмнително и второкачествено. Физиономията му трябва да е кисела, спаружена, да пуши цигара от цигара, да носи атрибутите на интелекта – бради, очила, шалчета. И никакво чувство за хумор. Само бой и стригане. На тях за това им плащат заплатите. Влиза им в трудовата характеристика. Така и така, точка еди коя си, вие сте задължени всеки ден да плачете в публичното пространство, да нареждате колко сме пропаднали като таквоз у съдрани гащи, да говорите колко противно е всичко наоколо, за да се сещаме колко е светло и ведро в душите ви. И да взимаме пример и да осветляваме и проветряваме и нашите души.

Който чете Памук с кеф, е извратен. Може да ти е интересен, но не и да ти доставя удоволствие. Във всеки един негов абзац, посветен на родния му град, прозира тая жалостивост, отчаяна тъга, че варварите са превзели улиците… Варварите са живот. Интелектуалците са обратното на живот. Диваците разцъфтяват, умниците посърват. Винаги е било така. И пропускат духовните водачи на народа да забележат промените, не успяват да се приспособят към тях. Не съм виждал по-жив град от Истанбул. Животът тук е в такова голямо количество, че първоначалният културен шок има нужда от доста време и пречупване, за да затихне и на негово място да се появи разбирането за това, което виждат очите ти.

Така се получи и при мен, закостенелият дървен философ, който си носи предразсъдъците като чувал с тухли четворки на гръб и отказва да ги захвърли. Какво сме учили за султаните, за Османската империя, за турското иго? Оказва се така силно вкоренено в умовете, толкова емоционално обосновано, че първоначалната неприязън към езика дори на обикновените турци пречи на трезвото осмисляне. И те са хора. И те са се родили на този свят и има място под слънцето за всички ни, както знаем и от поп-фолка. Не можем да мразим заради самата омраза. Истанбул е град толерантен и винаги е бил такъв. България е страна толерантна, колкото и да повтарят разни нискочели селяци колко много мразят и как обичат да мразят поради онази абстрактна причина, че преди няколко поколения турците са били на власт в българската територия.

Мехмед Втори, младежът, превзел Константинопол, оставя свобода на вероизповеданията, патриархът продължава да си служи, християните да живеят както и преди това. Никой не почва да ги преследва и убива поголовно както преди Миланския едикт на Константин Велики. Тогава някъде довтасват от Испания и Португалия и евреите и основават свои квартали в Града на градовете. И така си върви до днес. И това е моделът за съвместен живот за всички хора по цял свят. И се радвам, че това разбиране е заразило цяла България и че югославски сценарий у нас е невъзможен. А въпросът с Освобождението е съвсем отделен и не бива да се смесват понятията.

Мозъкът има нужда от пренастройка. Истанбул влияе добре в тази посока. На Атон се усещам по един начин, в Истанбул по друг, но между тези усещания няма противоречие. И неволно сравнявам два световни и пъстри града – Барселона, където трябва да стискаш чантата си с две ръце, а ако караш колело, да си вземаш с теб и седалката под мишница, и Истанбул, където всеки пресича кръстовището, когато може, но никой не се бои за вещите си. А НАП, къде е турският НАП, да им го напне некой? Всеки продава, каквото може и каквото има, без касови бележки и апарати, без страх от данъчните, които в цяла „цивилизована Европа“ са зинали света да глътнат и слагат чатала на вратлето и на най-малките предприемачи. И ги мачкат и убиват с радост. Свобода, братлета. И сигурност. Някъде наблизо сутринта гръмна пиратка и на секундата от полицейската бронирана машина слезе жандармерист с пистолет в ръка и тръгна да огледа положението. В тази държава има държавност, всеки служител по митниците и улиците си гледа работата стриктно. И армия си имат – за разлика от нас, победените в поредната война. „Ньойииииии“ – издава вик на болка народът ни, както пише Анчо Калоянов… Тогава ни казват онези, големите, цивилизованите, белите, алчните, че няма да имаме своя армия. И няма да имаме изобщо и държава след края на Студената война. И нищо няма да имаме. Освен галфони в телевизора. Гледам Турция и ме боли.

А Тръмп да духа супата.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔