Начало / Критика / „Гласът на тишината“ – вариации за времето

„Гласът на тишината“ – вариации за времето

Елица Матеева

Иван Теофилов не е от шумните поети, добрата поезия не се нуждае от фойерверки. Той пише, за да съществува. За него литературата не е цел, а път. Когато четеш последната му книга „Гласът на тишината“, чувстваш прозрачността на въздуха, дишаш уличките на Пловдив, завръщаш се в спомена за хората, които са създавали култура, без да се удрят в гърдите, тихо се потапяш в духа на времето.

214206_b„Тази книга е съставена от вариации на тема минало, памет, съдба. Обособени в спомени и творчески размисли. В желанието си да синтезирам отчасти преживяното, да осветя донякъде неговата истина. С възрастта човек натрупва все повече минало, но което впрочем всички сме подвластни. А моето минало беше твърде екстремно, в което хората на изкуството (съвестните хора) бяха мислещата, чувстващата жертва на политическия терор. И тези късове тук са от това битие, свързани с личности, събития, факти, провокирали ме да ги напиша.

Неща, идващи ми отвътре – това е книгата“, казва авторът.

Не съм литературовед, за да определя в съответен контекст мястото на поетическите откровения на Теофилов, но пък историите, които разказва за човеците – символи са невероятни, защото символите пътуват през времето, независимо своето физическо битие и продължават да вълнуват. За последните поколения в театъра, имената на Леон Даниел, Вили Цанков и Юлия Огнянова със сигурност ще звучат като екзотични локации, но за мен тези легендарни режисьори си останаха пример за това, че театърът може и е желателно да се прави от съмишленици. И когато си виждал светлината в погледа им, спомените на Иван Теофилов за тях са най-добрият начин да се освободиш от тегобите на суетата.

Машината на времето е топъл глас, който пренася в студентските години на поета-драматург, когато НАТФИЗ бе просто Държавно висше театрално училище. Един светъл и чист спомен за бъдещата знаменита актриса Леда Тасева и нейният финес в играта и общуването връхлита, не дава покой. Безпокойни са и разходките из Пловдив със знаменитата двойка Катя Паскалева и Жоро Слона, безпокойни са срещите с Петър Увалиев, Цветан Стоянов, Еди Вартан, Христо Фотев…

„Гласът на тишината“ е прекрасен дневник, в който размислите за поезията, театъра, нравите на времето, песимистичното и оптимистичното в развитието на човека с кротка добронамереност галят сетивата на чувствителния читател, а ако сте забравили как пишат Иван Бунин и Йосиф Бродски, Иван Теофилов е включил преводи в цикъла „Из моите занимания“.

Животът ми мина в очакване да се случи нещо нормално в тази страна, но всичко се върши чудовищно безпардонно и сякаш напук, като че ли злото е най-желано, немилостиво насаждано и едва ли не преръврнато в идол“ – отбелязва авторът, за когото неслучилите се мечти са обичаен пейзаж, но да се съжалява е излишно, защото животът продължава.

Прочетете още

214293_b

„Балканска рапсодия“ – магическо пишмание за любовта

Елица Матеева Сигурно сте чували за „Рапсодия Вардар“ на Панчо Владигеров, „Рапсодия в синьо“ на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *