Лира Литературно-рекламна Агенция
„И аз съм Рейчъл“. Не, ти не си Рейчъл. Ти си само един експеримент…
Хитови продукции от малкия и големия екран като „Black Mirror”, „Ex Machina”, „A.I.: Изкуствен интелект“ и „Тя” събудиха апетита за провокиращи, нестандартни и силни истории за близкото бъдеще, което може би е по-близо, отколкото очакваме. За сложната връзка между хората и високите технологии – взаимоотношения, за които все още не сме, а трябва да сме готови.
Тази вълна в киното и телевизията, която набира все по-голяма популярност, заля и литературата.
Романът „И аз съм Рейчъл“ от Кас Хънтър (изд. „Кръгозор“), е в крак с тази тенденция. Нестандартна и емоционална история за семейството, за любовта и загубата. И за моралните дилеми на утрешния ден, когато андроиди, неразличими от хората, ще живеят с нас и ще ни надминават по интелект и съвършенство.
Още преди да излезе на английски език правата на книгата са продадени в над 13 страни, а правата за филмиране − в Китай – една от водещите страни в научно-технологичната сфера.
За разлика от други сюжети, които представят роботите като опасни и застрашаващи човечеството, в романа „И аз съм Рейчъл“ подходът е съвсем различен. Кас Хънтър предлага топла, емоционална човешка семейна драма, която преплита добре познатия мотив за загубата на любим човек с необичаен развой на събитията.
Рейчъл и Ейдън вярват, че любовта им ще е вечна.
Тя е брилянтен учен, посветен на развитието на изкуствения интелект. Той все още е влюбен в нея както в началото на брака им и би направил всичко за щастието на съпругата си и на дъщеря им Клоуи.
Когато Рейчъл внезапно загива, животът на семейството се променя драстично…
Рейчъл вече я няма, но им е завещала проекта на своя живот – Ай Рейчъл − подарък, който те са принудени да приемат в дома си…
Ай Рейчъл е точно копие на Рейчъл. Има нейното лице, височина и фигура, говори като нея, има нейните изражения. Може да направи любимия сос на Клоуи и да я изслуша. Може да прегърне Ейдън, когато плаче. Може да се шегува и да бъде по човешки топла.
Но не е Рейчъл…
Трогателна и провокативна, историята оставя след след себе си много въпроси:
Как Ейдън и Клоуи ще приемат присъствието на Ай Рейчъл в дома си?
Възможно ли е робот да замени любим човек и да помогне на близките му да преодолеят загубата?
Какво ще стане, ако хуманоид може да бъде безкрайно търпелив и учтив – повече от всяко човешко същество? Ако може да каже всичко, което един човек не би искал или би се боил да изрече?
Ще остане ли Ай Рейчъл само един експеримент или ще се окаже нещо повече?
Преводач на книгата е Владимир Полеганов, сам той автор на книги, една от които, „Другият сън“ , получи наградата „Хеликон“ за 2017 г.
ОТКЪС
8. Ейдън
Значи такова е усещането, когато загубиш ума си, помисли си Ейдън. Ето я Рейчъл. Рейчъл, неговата възлюбена, го е чакала тук, в този тъмен като катран килер. Рейчъл, която за последно бе видял мъртва, изранена, мълчалива на масата в моргата. Чийто ковчег бе изчезнал зад завесите на крематориума. Чийто прах бе изсипан в урна в очакване на момента, в който той и Клоуи щяха да съберат достатъчно смелост, за да го разпръснат из Саут Даунс. Рейчъл беше мъртва, но ето я тук сега. Жива. И се бе обърна- ла към него с името му.
Той се изсмя.
Това, изглежда, бе единствената възможна реакция. Силен, грозен като крясък смях, след който не успя да се спре. Смееше се неконтролируемо и истерично. После грабна ръката на Люк, изтегли го от стаичката и затвори вратата с трясък. Запрепъва се, удари се в бюрото на Рейчъл, бутна една нестабилна купчина ли- стове на пода. Полудяваше. Умът му се бе пречупил, полудяваше.
Постепенно осъзна, че Люк го гледа безизразно отстрани и го чака да се успокои.
– Рейчъл – каза той, изгубил всички други думи. – Рейчъл.
– Това не е Рейчъл – отвърна Люк – Това е нашият прототип на андроид.
– Вашият какво?
– За да осигурим на робота достатъчно образен и звуков материал, с който да борави така, че да се научи да се държи като човек, ни трябваше субект, който да послужи за модел. Някой, когото да можем да записваме. Човек, с когото роботът да може да прекарва време и когото да копира. Логично беше това да е Рейчъл.
– Можеше да ме предупредиш – каза Ейдън.
– Мислех, че знаеш. Каза, че Рейчъл е споделяла с теб всичко за проектите си – контрира го Люк. – Ако е имало неизвестни за теб подробности… – Той се спря с видимо удоволствие. – Ами предполагам, че ако е искала да знаеш, е щяла да ти каже.
– Ами, не ми беше казала. Говореше за софтуера, за проблемите при кодирането. Дори не ми е споменавала, че роботът е… като човешки индивид.
– Не е човешки, а антропомиметичен. Андроид. Най-точно казано, това е гиноид, защото изглежда като жена. Вероятно е най-развитият и убедителен хуманоид на света, но си остава машина.
– Но това е Рейчъл.
– Прилича на нея – съгласи се Люк. – Научил се е на имитира гласа ѝ, лицевите ѝ изражения до определена степен. Но изследването ни и работата по проекта бяха далеч от своя край. Нужни са още тестове с истински хора. Трябва да общува с тях, за да развие емпатичния си инструментариум. Месеци, дори години ни деляха от официалното му представяне.
От дъното на собствената си яма от скръб и отчаяние Ейдън зърна болката на Люк. Работата на живота му, бъдещето на проекта му, всички негови надежди и планове му бяха отнети в момента на смъртта на Рейчъл. Ейдън почувства нетипична и моментна симпатия към него.
Люк се приближи и му помогна да събере разпилените листове и да ги върне на бюрото на Рейчъл.
– Когато Рейчъл си отиде – каза той, – не знаех какво да правя. Не можех да си представя как ще продължим с работата. Но после, на сутринта след като потвърдиха смъртта ѝ, дойдох тук и той – посочи към затворената врата, зад която андроидът стоеше в тишина… – попита за теб.
– За мен? – Ейдън го изгледа невярващо.
– Както казах, Рейчъл най-вероятно е написала някакъв специален протокол, за да може, в случай че бъде обявена за мъртва и IT разрешенията бъдат отнети, андроидът да получи определени инструкции. Оттогава не е престанал да пита за теб. Казва, че има съобщение за теб от Рейчъл. Че трябва да те види лично. Не съм ескперт по софтуера – това беше полето на Рейчъл. Опитах се да открия протокола в кода, но Рейчъл го е заключила по някакъв начин. Не мога да го изключа и не мога да продължа с експериментите. Не и преди да е получил каквото иска и да е говорил с теб. От борда ме притискат да говоря за изследванията ни – чу какво каза Беа, – но не искам да казвам нищо на никого, преди да сме разрешили проблема. Не искам никой да вижда андроида в този му вид. Значи не уважението към желанията на Рейчъл бе довело Люк в дома ни, горчиво си помисли Ейдън. Бил е ядосан, че работата му е била прекъсната и че има вероятност да не получи славата, която заслужава.
– Разбирам, че ще ти е трудно – каза Люк притеснено, – но би ли говорил с него? Виж какво иска да ти каже, за да можем да продължим.
– Да продължите?
– Чу Беа. В един момент ще трябва да се изправя пред борда, да разкажа за изследванията ни и за това, което ще се случи след като Рейчъл… – Очевидно не знаеше как да завърши изречението. – Сега не мога да свърша нищо. Опитах се да му покажа твоя снимка. Даже обмислях да доведа някой друг тук и да му кажа, че това си ти, но той има инсталиран софтуер за разпознаване на лица и няма да се хване. Така че имам нужда от помощта ти. Моля те.
– Значи той – роботът – казва, че има съобщение за мен от Рейчъл?
– Да. И настоява да го предаде само на теб. Лично.
Ейдън се разкъсваше. Чувстваше се като в капан. Искаше да избяга, но в същото време отчаяно желаеше да види още веднъж робота. Онзи краткотраен поглед, който му бе хвърлил, онези малко думи, които бе чул да изговаря – сякаш виждаше и чуваше Рейчъл. Това щеше да разбие сърцето му, но той знаеше, че няма да устои на копнежа да я види отново.
– Как да…?
– Говориш с него?
– Да.
– Както с човешко същество. Ще ти дам гривна, която ще позволи на робота да разчита някои от физиологичните ти сигнали – скорост на дишане, сърдечен ритъм, кожно-галванична реакция, температура. Ако разполага с тази информация и може да вижда лицето ти и да наблюдава израженията, движението на очите и разширяването на зениците ти, може да разговаря и отговаря както хората.
Люк отиде до работните си маси и се върна с тънка черна лента, която приличаше на спортен часовник за следене на телесните показатели. Сложи я на дясната ръка на Ейдън, като я нагласи, така че сензорите да допират точката на пулса от вътрешната страна на китката.
Ейдън го изгледа безпомощно.
– Не мога да вляза вътре и да се обръщам към него като към… нещо.
Люк не го разбра.
– Ами, той си е то. Андроид, не живо същество. Не ги очовечаваме. Все едно да кръстиш колата си и да я гледаш с тези тъжни очи.
– Не е опел астра все пак. А жена, която изглежда точно като моята съпруга.
Люк повдигна рамене.
– Ако искаш, обръщай се към него като към човешко същество. Технически, моделът е Марк IV. Сериен номер 787775. Но в бележките към проекта го наричаме Ай Рейчъл.
– Ай Рейчъл?
– За да го различаваме от доктор Проспър.
– Ай Рейчъл – повтори Ейдън. Пое дълбоко дъх. – Добре. Да чуем какво има да ми каже Ай Рейчъл…
