Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Кое е по-трудно − да разсмееш читателя или да го разплачеш? Имам един приятел, дето разправя, че не чете художествена литература, а само исторически писания като тия на Стефан Цанев, щото художествените му били много „кахърни“… Или просто той не умее да се потапя във фикцията, подозирам. И дори да му предложа нещо от Илф и Петров или П. Г. Удхаус, най-много да ги окачестви като „някакви измишльотини“. Свят широк, читатели всякакви. И нарочно избрах тия писатели, смехът им е доказан и лек… За разлика от случая с „Параграф 22“ и „Швейк“, където пак е смешно, но се разказва за войната, която по подразбиране не е много смешна. Ето това е голямото изкуство, мисля си – да се смееш и едновременно с това да плачеш. Някои като Емир Кустурица владеят похвата.
„Ъндърграунд“ е изграден по всички правила на трагикомедията още от Аристотел насам – в началото да започне ударно със смях, а когато вече зрителят е настроен на тази вълна, емоционалният му регистър е повишен и чувствителността му е изострена, е много лесно да се премине от смях със сълзи до тежък плач, просто трябва да се опъне съседната струна. Смехът и плачът са разположени на едно и също място в мозъчната кора. (Пак смесих филми с литература, но принципите са същите.)
Понякога на писателя не му остава друг подход, освен да се присмее на всичко. На читателя също. Ама я се смейте на „Престъпление и наказание“ или на „Война и мир“ − най-много да ви сметнат за луди, ако ви забележат. И тогава самите вие ще сте смешна гледка. Мисля, че съм гледал нещо подобно на „Скрита камера“… Но двамата големи руски писатели просто не са искали да се шегуват и са подходили сериозно. Също като повечето писатели, през Джон Стайнбек до Казуо Ишигуро. Въпросът е да пишеш така, както го чувстваш, а не така, както се очаква от теб или така, както си си намислил на всяка цена да пишеш. Щото се получават изкривявания. И това е големият проблем на хумора. Ако не ти идва отвътре, винаги си личи. На Чудомир му е идел отвътре. На Михаил Вешим не. Писането в „Стършел“ години и десетилетия наред може би оставя отпечатък, но в крайна сметка от написаното прозира повече горчивина, отколкото смях. Горчивина, недостатъчна за сълзи. И само тровеща чистия смях. Да, разбирам много бързо каква е целта на „Английският съсед“ и подобните книги – Алековата традиция да се надсмеем над себе си и прочие. Обаче е направено самоцелно, прозрачно, скалъпено, натамънено като за един тип читатели…
Ето това е отговорът – да се пише смешно е по-трудно, отколкото да се пише тъжно. Смехът е материя деликатна, не подлежи на груби интервенции, фалшът в една лъжичка само отравя цялата медена каца. На Том Робинс и Дъглас Адамс им се е удавало да пишат смешно с лекота, има честност у тях. Влизали са в роля, играели са си с думите и усещанията, докато пишат. И резултатите са достигнали до милиони читатели. Има вълшебство в този процес. Рецепти и инструкции са трудно приложими. Някога, още преди да разбирам напълно смисъла на всички думи, почнах с един сборник в семейната библиотека, „Хумористични разкази“, издание от 1970 г., там бяха писатели от всякакъв калибър, смях заради самия смях по чарличаплиновски, присмех и сатира, весели истории… Но всички те бяха на ниво, бяха качествени. След тях ми е някак трудно да се засмея на творчеството на Иво Сиромахов и Алек Попов, но пак казвам, свят широк, смешки всякакви. Днес има дори лайфстайл смешки в стил „Пощенска кутия за приказки“. Георги Блажев има потенциал да издигне хумора си и над захарнопамученото ниво, но това вече е въпрос на желание и характер. Все пак бизнесът си е бизнес. Ама бизнесът никога не е бил смешен. И Камен Донев може да ви го потвърди. Изобщо, с хумора нещата са твърде разностранни, многолики… И честни.
