Начало / България / Продължението на „Бьорнстад” от Фредрик Бакман излиза до дни

Продължението на „Бьорнстад” от Фредрик Бакман излиза до дни

212193_bПомните ли Бьорнстад и неговата мания по хокея? Фредрик Бакман ни връща в Града на мечките, който „се буди рано”, и който се опитва да се отърси от все още крещящия спомен за насилието, променило ежедневието на всички. В продължението на „Бьорнстад” Бакман ни среща както с познатите ни от първата книга герои, така и с нови лица, които се появяват доста неочаквано в провинциалното шведско градче, за да променят живота на гражданите му завинаги.

След ужасяващата случка, която раздели Бьорнстад на лагери и беляза завинаги семейство Андершон, и грандиозната загуба на „Бьорнстад Хокей”, предстои нов удар за всички в Града на мечките. Съдбата на няколко поколения е заложена на карта и е време нов герой да се появи на хоризонта. Какви са подбудите му? Ще успее ли да обедини враждуващите лагери и ако да – на каква цена? Колко далеч са готови да стигнат хората в омразата си и колко са готови да жертват, за да спечелят?

Продължението на романа „Бьорнстад” – „Ние срещу всички” (ИК „Сиела”), едновременно разплаква и разсмива, докато напомня защо авторът му е един от най-хитовите и обичани съвременни скандинавски автори, добили огромна популярност по целия свят. Освен с дебютния си роман „Човек на име Уве” (който се радва и на успешна екранизация), Фредрик Бакман е добре познат по света и у нас и с „Баба праща поздрави и се извинява”, „Брит-Мари беше тук”, новелите „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг” и „Сделката на живота ти”, както и с „Бьорнстад”, който също беше посрещнат от критиката особено добре.

Преводът от шведски език на „Ние срещу всички” е на Любомир Гиздов. Корицата е на художника Дамян Дамянов.

*

Има само три вида хора. Победители, губещи и зяпачи.

Фредрик Бакман

 

ОТКЪС

Откъс от „Ние срешу всички”, Фредрик Бакман
„Има три вида хора“
Туп-туп-туп-туп-туп.
Най-високата точка в Бьорнстад е един връх, южно от последната къщата в градчето. Оттам се вижда целият път, който тръгва от големите вили във Възвишението, минава покрай фабриката, спортната зала и по-малките редови къщи в центъра и стига чак до кооперациите в Низината. На хълма стоят две момичета и гледат града си. Мая и Ана. Скоро ще навършат шестнайсет години. Трудно е да се каже дали са станали най-добри приятелки въпреки различията си или благодарение на тях. Едната обича музикални инструменти, едната обича огнестрелни оръжия. Взаимната им неприязън към музикалния вкус на другата поражда почти толкова чести караници, колкото и десетгодишният им конфликт относно домашните любимци. Зимата ги изгониха от час по история, защото Мая прошепна на Ана: „Знаеш ли кой е обичал кучета? Хитлер!“. При което Ана изрева: „А ти знаеш ли кой е обичал котки? Йозеф Менгеле!“.
Заяждат се непрестанно, обичат се неизменно и още от малки имат дни, когато се чувстват, сякаш са те двете срещу целия свят. След случилото се с Мая пролетта всеки ден е такъв.
Сега е началото на юни. Три четвърти от годината това място е капсулирано в зима, но има и няколко вълшебни седмици лято. Гората наоколо е опиянена от слънчевата светлина, дърветата се поклащат щастливо до езерата, но в очите на момичетата няма удовлетворение. Досега, щом настъпеше това време от годината, двете винаги се впускаха в безкрайно приключение. Излизаха сред природата и се прибираха късно вечер с опърпани дрехи, мръсни лица и детство в очите. Но тези времена отминаха. Мая и Ана пораснаха. При някои момичета това не се случва доброволно, а принудително.
Туп. Туп. Туп-туп-туп.
Една майка стои пред една къща. Прибира багажа на децата си в колата. Колко ли пъти изпълняваме този ритуал, докато децата ни растат? Колко ли играчки вдигаме от пода, за колко ли изгубени плюшени мечета организираме спасителни отряди, за колко изпуснати ръкавици губим надежда? Колко ли пъти ни минава мисълта, че ако природата наистина искаше хората да се размножават, то еволюцията вече трябваше да се е погрижила от предмишниците на всички родители да израстват обувалки, за да можем да бъркаме под всички проклети дивани и хладилници? Колко ли часове прекарваме в хола, чакайки децата ни да се приберат? Колко ли сиви косми ни поникват заради тях? Колко живота посвещаваме на техния? Какво е нужно, за да бъдем добри родители? Не много. Само всичко. Ни повече, ни по-малко.
Туп. Туп.
Горе на върха Ана се обръща към най-добрата си приятелка и пита:
– Помниш ли, когато бяхме малки? Когато все искаше да се преструваме, че имаме деца?
Мая кима, без да отмести поглед от града.
– Още ли искаш да имаш деца? – пита Ана.
– Не знам – отговаря Мая, като едва отваря уста. – Ти?
Раменете на Ана бавно се свиват, поравно от гняв и от мъка.
– Може би, когато съм стара.
– Колко стара?
– На трийсет.
Мая дълго мълчи, преди да попита:
– Момчета ли искаш или момичета?
Ана отговаря така, сякаш цял живот е мислила по въпроса:
– Момчета.
– Защо?
– Защото светът понякога се отнася гадно с тях. Но с нас се отнася гадно почти винаги.
Туп.
Майката затваря вратата на багажника и сдържа плача си, защото знае, че ако отрони дори една сълза, никога няма да може да спре. Не искаме да плачем пред децата си независимо колко са големи. Правим какво ли не за тях, а те не знаят това, защото още не проумяват обхвата на нещо толкова безусловно. Любовта на родителите е непоносима, безразсъдна и безотговорна. Децата са толкова мънички, докато спят в леглата си, а ние седим съкрушени до тях. През целия си живот не успяваме да се справим с нещо и изпитваме угризения на съвестта. Окачваме щастливи снимки навсякъде, но никога не показваме празните места в албума, където е събрана всичката болка. Всички тихи сълзи в тъмни стаи. Лежим будни, ужасени от нещата, които могат да им се случат, от всичко, на което могат да бъдат подложени, всички ситуации, в които могат да се превърнат в жертви.
Майката заобикаля колата и отваря вратата. Не е много по-различна от която и да е друга майка. Обича, страхува се, срива се, срамува се, не е достатъчна. Седеше будна до леглото, когато момчето ѝ беше на три години. Гледаше го как спи и се страхуваше от всички ужаси, които могат да му се случат, точно както правят всички родители. Просто никога не си бе мислила, че един ден ще се страхува от обратното.
Туп.
Съмва се, градчето спи. Голямото шосе, което води далеч от Бьорнстад, е пусто, но въпреки това погледите на момичетата са вперени в него. Чакат търпеливо.
Мая вече не сънува изнасилването. Не сънува ръката на Кевин, запушила устата ѝ, нито тежестта на тялото му, което задушаваше писъците ѝ, нито стаята му с всички хокейни трофеи по рафтовете, нито пък пода, където падна копчето на блузата ѝ. Сънува единствено пътеката за бягане около Възвишението. Вижда я оттук. Помни как Кевин тичаше сам през нощта, когато тя се показа от мрака с пушка в ръка. Допря дулото до челото му, а той я помоли за милост, разтреперен и разплакан. В съня си Мая го убива – всяка нощ.
Туп. Туп.
Колко ли пъти една майка кара детето си да се киска? Колко ли пъти то я кара да се смее с глас? Целият ни свят се обръща, когато осъзнаем, че децата го правят нарочно. Когато осъзнаем, че имат чувство за хумор, и ги видим как се шегуват и се учат да манипулират емоциите ни. Ако ни обичат, скоро се научават и да лъжат, да ни щадят и да се преструват, че са щастливи. Научават желанията ни. Въобразяваме си, че ги познаваме, но те имат собствени фотоалбуми и порастват между страниците.
Колко ли пъти майката е стояла до колата пред къщата, гледала е часовника и е викала нетърпеливо името на сина си? Днес няма нужда да го прави. Той седна на предната седалка още преди няколко часа, докато тя оправяше багажа. Някога мускулестото му тяло сега е слабо, след като тя седмици наред трябваше да го кара да се храни насила. Той гледа през прозореца с празен поглед.
Какво може да прости една майка на сина си? Как би могла да знае предварително? Родителите не вярват, че малкото им момче ще порасне и ще стане извършител. Не знае какви кошмари сънува той, но всяка нощ се буди с писъци. Още от онази сутрин, когато майка му го откри на пътеката за бягане, скован от студ и страх. Беше се напикал, а сълзите от отчаяние бяха замръзнали по бузите му.
Той изнасили момиче, но никой не можа да го докаже. Винаги ще има хора, според които това означава, че се е отървал, че семейството му е останало ненаказано. Имат право, разбира се. Но майка му никога няма да има такова чувство.
Туп. Туп. Туп.
Когато колата потегля по пътя, Мая стои на върха и знае, че Кевин никога няма да се върне тук. Знае, че го е пречупила. Винаги ще има хора, според които това означава, че е спечелила.
Но тя никога няма да има такова чувство.
Туп. Туп. Туп.
Стоповете светват съвсем за кратко и майката поглежда за последно в огледалото за обратно виждане към къщата, която бе техен дом, и към лепкавите следи върху пощенската кутия, от която името „Ердал“ бе изчегъртано буква по буква. Бащата на Кевин прибира багажа в другата колата сам. В онова утро той стоеше до майката на пътеката за бягане и гледаше сина им, който лежеше на земята със сълзи по блузата и урина по панталоните. Животът им бе разбит много преди това, но тя едва тогава видя парченцата. Бащата отказа да ѝ помогне, докато тя отчасти носеше, отчасти влачеше момчето през снега. Оттогава минаха два месеца, през които Кевин не е излизал от къщата, а родителите му почти не са си говорили. Животът я е научил, че мъжете се самоопределят по-различно от жените, а бащата винаги се е определял с една дума: победител. Откакто се помни, мъжът ѝ втълпява на сина им все едно и също послание: „Има само три вида хора. Победители, губещи и зяпачи“.
И сега? Ако не са победители, тогава какви са? Майката отпуска спирачката, изключва радиото и завива по пътя. Синът ѝ седи до нея. Бащата сяда в другата кола и потегля в противоположната посока. Документите за развода вече са в пощата заедно с писмото до училището, в което се съобщава, че таткото се е преместил в друг град, а майката и момчето са заминали в чужбина. Най-отдолу е оставен телефонният номер на майката, в случай че от училището имат въпроси. Но никой няма да позвъни. Този град прави всичко възможно, за да забрави, че семейство Ердал някога е било част от него.
След четири часа мълчание в колата, когато вече са се отдалечили толкова много от Бьорнстад, че наоколо дори няма гора, Кевин прошепва на майка си: „Мислиш ли, че човек може да се промени?“.
Тя поклаща глава. По долната ѝ устна има следи от зъби. Замижава толкова силно, че не вижда пътя пред себе си. „Не. Но може да стане по-добър.“ Той я хваща разтреперен за ръката. Тя го държи, сякаш Кевин отново е на три години или сякаш виси от ръба на скала. Майката прошепва: „Никога няма да ти простя, Кевин. Но никога няма да те изоставя“.
Туп-туп-туп-туп-туп.
Така звучи този град навсякъде. Човек може би го разбира само ако живее тук.
Туптуптуп.
На хълма стоят две момичета и гледат отдалечаващите се коли. Скоро ще навършат шестнайсет години. Едната от тях държи китара, едната държи пушка.

 

Прочетете още

fredrik_backman_796817a

Човекът зад „Човек на име Уве“

Благодарение на няколко странни възрастни хора писателят Фредрик Бакман бързо се нареди сред най-популярните скандинавци …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *