Лира Литературно-рекламна Агенция
21 март беше Световният ден на поезията, празник за всички души поетични, летящи, отнесени, мечтаещи и влюбени. Изобщо, ветрове, луни и така нататък… Само че какво е точно поезията, позволено ли е изобщо човек да задава такъв въпрос и подлежи ли тя на дефиниране? Щото текстовете на „Нирвана“ и „Металика“ за мене са поезия, примерно, но за любителите на любовна лирика в стил Дамян Дамянов едва ли. Не че е напълно изключено, но всеки от нас има диапазон на поносимост. И на харесване. Чувал съм хора да спорят за поетическите качества на Ботевите творби… И не защото съм силен в познаването на българската поезия, по литература в средното училище ми остави четворка онази другарка, която не искаше да става госпожа… Но обичам Ботев, Яворов, Гео Милев, Вапцаров. Пенчо Славейков ми е далечен с неговия Ciss moll… Но пък редовете му в „Ни лъх не дъхва над полени“ са образец за лирична образност.
За вкусове никога не се спори, както е отбелязал моят любим мислител академик Лихачов. Но се чудя − за какво може да послужи поезията? Особено днес! Че ний живеем във все по-непоетичен свят. Вогоните на Дъглас Адамс например я ползват, за да измъчват враговете си. Четат им своите поеми, публиката се гърчи в адски болки, получават вътрешни кръвоизливи… Прорицател е бил писателят, вогони да искаш днес. Вогон до вогона, пишат ли пишат, четат ли четат, паднем ли им на мушката, после една седмица ходим с мигрена. Целта им е да изтормозят слушателя си, да го смачкат, да го поставят в неловка ситуация, когато той е принуден от благоприличие да ги чуе докрай. Как после той да посегне да чете поезия за удоволствие? Та човекът изпитва панически страх, получил е уртикария, обриви, инстинктивно бяга по-далеч от всякакви видове поети, добри или лоши.
Между другото, сега се сещам, че най-много за психическите литературни травми са виновни ония вогони-даскалици като моята, дето я споменах, само че мене тя не успя да отврати от писаното слово. Да не споменавам конкретики, щото не се знае дали няма да прочетат тук, но един мой много близък човек все още е ученик и неговата госпожа по литература във всичките им часове в елитното училище ги подхваща с равен глас – отворете тетрадките, учебниците на страница осемдесет, пишете план, заглавие, първа точка. Мрън, мрън, до края на часа. Истински вогон, а не учител. Да беше станала пощенски служител. Да беше си потърсила работа във ВиК или в консервната фабрика, щетите щяха да са по-малки, резултатите от труда й нямаше да ме ужасяват. Не стига, че поезията е за малцина, за душите чувствителни, ами тя ги редуцира още повече.
За какво още може да се използва поезията? Задавам този риторичен въпрос, за да помогна на всички онези, пострадали от вогоните, които по случайност са се сдобили с някое тънко книжле с нанизани вътре странни метафори и образи. Ако някой крак на масата ви е по-къс от останалите и тя се клати неприятно, можете да подложите стихосбирката отдолу. Ако е съвсем тъничка и тоя поет се е провалил дори в това, може да я сгънете на две или четири, за да постигнете целта си. Така ще разберете, че на поезията винаги може да се опрете. Ако сте опържили свински крилца или пилешки ребърца в тигана (това са поетични образи), можете да ползвате стихосбирката като подложка, за да не си изгорите мушамата. Ако някоя досадна муха ви бръмчи около кухата глава, ползвайте стихосбирката като мухобойка. От скъсани и навити на руло листи със стихове става чудесна запушалка на бутилка домашна ракия. И други.
Поезията е ядреният заряд на езика. Квинтесенцията. Пламъкът на огъня. Поезията е неконвенционалното използване на думите. Търсене на смислите им и лутане из смислите им. И наместо да се подсещаме веднъж в годината, че е ден на поезията, всеки ден можем да посягаме за пет минути към Есенин, Ахматова, Александър Геров, Роджър Уотърс, Борис Христов, Янислав Янков, Шекспир или който ни е на сърце. И да не пропуснете филма „Патерсън“. Джармуш е поет от класа.
