Начало / Критика / Ние, фините прахови частици

Ние, фините прахови частици

210617_bМихаела ИЛИЕВА, Хеликон Плевен

Драстично завишените нива на фините прахови частици във въздуха е една от най-обсъжданите теми напоследък. Друг е въпросът колцина от нас са разтревожени от проблема. Дали защото той е невидим – като емиграцията, при която едни хора теоретично са живи някъде другаде, „като духове – реят се уж из въздуха, но не можеш да ги пипнеш”. Или пък незабележим, като фините механизми на популизма и задкулисните политически игри? На всичко това обръща внимание Ангел Игов в новия си роман „Фини прахови частици”  – една съвременна история, разказана с много ирония и умела словесна игра.

Авторът е решил историята в книгата му да започне с труден и недостатъчно разработен от литературата ни период – осемдесетте години на двайсети век, и по-точно – аварията в Чернобил и последвалия я „освежаващ” дъжд по време на първомайската манифестация в България. Въпреки че разказвачът често сменя времената, за да ни сподели една актуална история. Рее се в близкото или далечното минало, връща се в настоящето, за да очертае позитивното бъдеще на този „нещо като щастлив край”.

Отново като в „Кротките” (2015), предишния роман на Игов, главните герои са трима, действието отново започва с травматичен етап от историята ни, но този път се преплита с абсурдите на съвременността. В „Кротките” виждахме съдбата на Емил Стрезов, Лиляна и Коста по време на зараждането на идеята и осъществяването на Народния съд. Времето, в което валят смъртни присъди. („И смъртта заваля над града като сняг.”). С чернобилския дъжд пък се заражда радиоактивното приятелство между Кирил Сарафов, Елица и Мартин от „Фини прахови частици”. Времето на дъжда от смъртни диагнози.

Ехото на „Кротките” отеква във „Фини прахови частици”. В първата част на романа главният герой Кирил Сарафов прилича на кротките – страничен наблюдател, с хапливи коментари, ироничен до мозъка на костите, та дори астматичната му кашлица (този негов „личен чернобилски дар”) звучи хапливо. Често иронията прераства в гротеска, а Кирил се движи в двата полюса на читателското възприятие – в един момент буди симпатии, в друг – раздразнение. Към края на романа обаче Кирил няма нищо общо с „гратисчиите на историята, снишените и незабележимите” (каквито са кротките), той вече се причислява към човеците – „останали, неизчезнали, неизличени”.

Благодарение на „електоралната мистерия”, главният герой от „Фини прахови частици” попада случайно в състава на Народното събрание и се възползва от тази случайност (страшната случайност свестен човек да попадне в парламента).

С „Фини прахови частици” Ангел Игов затвърждава постигнатото с „Кротките”. С новия си роман авторът ни поставя пред избор. Ние, фините прахови частици, може да сме емигрантът, който се възмущава отдалеч на абсурдите в страната и се включва в онлайн подписки и задочни протести. Или да доукрасяваме реалността с мюнхаузеновски истории, а когато действителността е прекалено дразнеща, да се спасяваме в собствения си свят. Или пък може да сме този, който прецаква системата – в лицето на Кирил виждаме бунта на един от наследниците на кротките, който е овладял случайността и я е превърнал в необходима закономерност.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *