Начало / Критика / Как Европа си внася гробарите

Как Европа си внася гробарите

211686_bВалери НАЙДЕНОВ

Задължително четиво за интелигентния патриот

„Преди да говориш –  мисли.
Преди да мислиш – чети“

Дъглас Мъри „Странната смърт на Европа. Имиграция, идентичност, ислям.“ Издателство „Изток-Запад“, 2018

Тази книга е като по поръчка за България, защото в момента през парламента се движи закон, който ще позволи за работодателите да докарват работници от по-бедните страни почти без формалности. А най-бедни са тези, които всеки ден прескачат оградата. Много от тях ще останат, ще направят семейства, ще народят деца, ще създадат свои общности. Ако искаме да видим по какъв път сме тръгнали и накъде ще ни изведе след 10, 20, 30 години, то книгата на Дъглас Мъри хвърля мощна светлина.

„Германци, ако не ви харесва тук, напуснете Германия“

През октомври 2015 г. жителите в хесенския град Касел правят обществена дискусия за очакваните 800 бежанци, които Меркел им е разпределила. Хората са приветливи и любезни, но малко тревожни и затова депутатът от техния район Валтер Любке решава да им отвори очите:

„Дами и господа! Който не е съгласен с тази политика, е свободен да напусне Германия!“

Жителите отначало млъкват смаяни, след това се надига започва ропот, който прераства в гневни викове. „Политиците в Европа не осъзнават ли какво би могло да се случи, ако продължават да се отнасят към европейците по този начин?“ – пита Мъри. И сам си отговаря:

„Очевидно не. Нито пък пристигащите. През октомври 2016 г. както „Дер Фрайтаг“, така и „Хъфингтън Пост Дойчланд“ публикуват статия от осемнайсетгодишния сирийски бежанец Арас Бачо. В нея той се оплаква, че на мигрантите в Германия им е „писнало“ и са „ядосани“ на немците, които ги „обиждат и дразнят“, а всъщност са „безработни расисти“. След проклятията той продължава: „Ние бежанците … не искаме да живеем в една и съща страна с вас. Вие можете – и аз мисля, че трябва – да напуснете Германия. Германия не ви подхожда, тогава защо живеете тук?… Потърсете си нов дом.”

Европа изчезва по волята на своите политици – това е тезата, която Мъри развива доста убедително в над 300 страници, посветени на културния сблъсък между прииждащите имигранти от третия свят и „толерантните“ европейски порядки. Тази „толерантност“ навсякъде се налага с диктаторски методи. „Някои определено са решили, както пише Бертолт Брехт през 1953 г. в стихотворението „Решение“, постепенно да разпуснат народа и да изберат друг, защото, както казва шведският консерватор и бивш министър-председател Фредрик Райнфелд, от държави като неговата идва единствено„варварството“, докато отвън идват само добри неща.“

Подмяната на народа върви с бързи темпове. „Още преди животът на повечето от днешните европейци да е достигнал края си, Европа вече няма да е Европа и народите на този континент ще загубят единственото място на света, което наричат свой дом.“ – твърди Мъри и подкрепя своята мрачна визия с репортажи от бежанските лагери в Гърция и Германия, остров Лампедуза, както и от една конференция на Шведските демократи – новата дясна партия, която иска да спре имиграцията и да въведе ред в мюсюлманските гета.

Гостите не си тръгват. Каква изненада!

В центъра на книгата е кризата от 2015 година, в която близо милион и половина бежанци от Сирия, Афганистан, Ирак и т.н. нахлуват в Европа, устремени към най-богатите й места. Но възгледите на Мъри са оформени най-вече от 4-5 десетилетия миграционна политика в Британия, където след войната се смята, че хората от бившите колонии също са британци и имат правото да се заселят на Острова и всеки е добре дошъл, независимо дали идва от Пакистан, Ямайка или Канада.

„Във всяка европейска страна – пише Мъри – властите се оказват в плен на същата заблуда, както и британските управници – убеждението, че първите гост-работници ще се окажат временен феномен и след като свършат работата си, ще се завърнат в родината си. За управляващите в целия континент очевидно е изненада, че повечето от тези работници пускат корени в страната, в която са влезли и че търсят начин да доведат и семействата си, които се нуждаят от помощ, а децата им трябва да ходят на училище. А веднъж пуснали корени, малко вероятно е да поискат да ги изтръгнат.“

Народите са силно разтревожени, но за политиците всичко е цветя и рози. Щом някой се оплаче от нахлуването на несъвместими култури и религии, веднага му се затваря устата. Такъв човек веднага е обвинен, че е расист и фашист. Освен това се прилагат отклоняващи вниманието тактики, като например, че миграцията е обективен процес и че нищо не може да се направи. Обществото трябва да преодолее своите страхове и предразсъдъци.

Но обществото така и не си преодолява страховете. През 2011 г. преброяването на населението в Британия показва, че тя постепенно се превръща в нация на имигранти и мюсюлмани. Социологическите проучвания показват, че британците изобщо не са щастливи. Според 67% от анкетираните имиграцията в последното десетилетие е била „най-лошото нещо за Британия“. Само 11% смятат, че това е „било за добро“.

Британците недоволстват от нравите на пакистанци и араби, от влошаването на обществените услуги и жилищното настаняване, от пренаселеността, от изнасилванията, а най-вече от загубата на британската идентичност. Коментаторите в телевизиите обаче от сутрин до вечер ги облъчват, че смяната на населението с друго е изключително позитивно явление и че трябва да се отпразнува.

И ако някой изкажe различно мнение, рискува и репутацията, и кариерата си. Политическата коректност напълно отменя свободата на словото. Обществото има мнение, но не е съгласно с него.

Голямото сплашване

Всъщност обществото е уплашено. По същото време в Лондон върви процесът срещу банда мюсюлмани от пакистански произход, която в продължение на дълги години се занимава със секс-трафик на деца на възраст между 11 и 15 години. Просто ловят гяурките пред училището и насила им дават занаят. Такива са им разбиранията. В един от случаите, общо около 1400, момиче на 11 години е продадена като робиня и „собственикът“ я жигосва с буквата „М“, тъй като той се казва Мохамед, та да знаели другите, че е негова собственост.

Но най-интересното е, че през цялото време властите и полицията в Оксфордшир, където действа бандата, не смеят да предприемат каквито и да било. Защото à са обидили мюсюлманската общност в нейните религиозни чувства, à са останали без работа. Политическата коректност налага толерантност. Накрая скандалът стига до лондонските вестници и чак тогава централните власти уволняват цялата администрация на графството и въвеждат извънредно управление.

Страхът да не те изкарат расист и ислямофоб е възпитаван с десетилетия. Един пример – още през 1968 г. Инък Пауъл, министър от консервативния кабинет в сянка, произнася реч пред Асоциацията на консерваторите в Бирмингам за опасностите от имиграцията. „На онези, които боговете искат да унищожат, най-напред им отнемат разсъдъка – заявява Пауъл. – Трябва да сме луди, буквално луди като нация, за да позволим годишен наплив от 50 000 лица на издръжка, които в основната си част са материал за бъдещото нарастване на потомството на имигрантското население. Все едно да наблюдаваш нация, която активно трупа собствената си погребална клада.“

Пауъл не e някакъв екстремист – едно проучване на Галъп в същото време показва, че неговото мнение се споделя от 75 на сто от британците. Въпреки това той е незабавно изгонен от кабинета в сянка и политическата му кариера приключва. Нова анкета показва, че според 68% от хората партийният лидер Едуард Хийт не е бил прав да го отстрани. След много години Майкъл Хезълтайн, един от опонентите на Пауъл в Консервативната партия признава, че ако той би се кандидатирал за лидер на тази партия след речта си, категорично би спечелил. С него начело партията гарантирано би спечелила и парламентарните избори.

Дресировка по Оруел, „Реките от кръв“ наистина текат

На същата дресировка са подложени и всякакви други обществени служители. Например през 1984 г. (!) училищен директор в Брадфорд, Рей Хънифорд, публикува статия за проблемите, получени след увеличението на учениците-имигранти до 90%. В нея се споменава, че бащите мюсюлмани трябва да позволят на дъщерите си да участват в часовете по танци, драма или спорт. Освен това имали навик да си водят децата в Пакистан по средата на учебния срок. Изказва и нетолерантната теза, че учениците трябва да бъдат насърчавани да говорят езика и да разбират културата на страната, в която живеят, а не да битуват в паралелен свят.

След като излиза статията, срещу Хънифорд е организирана мощна охулваща кампания и накрая той си подава оставката, напуска училището и никога повече не се връща в образователната система. Само защото е написал една мъдра статия.

Будната британска общественост иронично нарича „Реки от кръв“ речта на прогонения министър в сянка Инок Пауъл от 1968 г., защото тя предрича сериозни демографски изменения. Днес се оказва, че прогнозите на Пауъл са били твърде скромни. Нетната годишна имиграция в Британия е 10 пъти по-висока от числото в „Реките от кръв“. През 2014 г. 27 на сто от бебетата в Англия и Уелс са родени от майки имигрантки. Според днешните прогнози, през 60-те години на 21 век хората, които се самоопределят като „бели британци“, вече ще са малцинство, а Британия ще бъде неузнаваема за настоящите си жители.

Кой на чия шия тежи

За да излъжат британския народ, че имиграцията не тежи на националните финанси и нищо не се отнема от коренното население, политиците и фондациите представят напълно фалшиви данни. Например през 2013 г. Центърът за изследвания и анализи на миграцията в Юнивърсити Колидж, Лондон публикува резюме от доклад на тема „Фискалните ефекти на имиграцията за Обединеното кралство“. От него излиза, че имигрантите изобщо не натоварват данъкоплатците и дори обратното – те плащат 34% повече данъци в сравнение със социалните помощи, които получават, докато британците плащат 11% по-малко данъци, отколкото получават като помощи. Тези данни се представят пред широката публика.

Оказва се обаче, за това кратко резюме са подбрани само най-образованите имигранти от развитите европейски страни, които естествено печелят повече и точат по-малко помощи. След доста критики, на следващата година Юнивърсити Колидж представя пълния доклад и тогава излиза наяве, че през периода 1995–2011 г. имигрантите са стрували на държавата 159 милиарда паунда. Това обаче така и не е отразено в медиите.

По-нататък в книгата си Мъри подробно описва лъжите, с които политиците и фондациите си служат, за да оправдаят имиграционната политика – например митът, че населението остарява и Европа има нужда от свежа (мюсюлманска) кръв. Едно от интересните свойства на тези аргументи е, че щом един бива опроверган, на неговото място веднага идва друг. Добре де, може би тежат на бюджета, но затова пък ще ни оправят демографията. Добре де, демографията няма да се оправи, но ще внесат културно разнообразие. Имаме нужда от обогатяване. Колко хубаво е да имаме други кухни. И когато всички оправдания се изчерпат, идва ред на окончателния аргумент – имиграцията е неизбежна. Виновна е глобализацията.

„Но ако глобализацията реално прави невъзможно да се спрат хората, пътуващи до Европа от целия свят – пише Мъри, – струва си да се отбележи, че този глобален проблем не се отразява на други страни… Япония предотвратява масовата миграция чрез прилагане на действия и политики, които възпират хората, убеждавайки ги, че трябва да си остават там, където са, и че много трудно биха се интегрирали като граждани, ако не са японци… Ако миграцията е причинена от привлекателността и притегателната сила на континента, тогава трябва да стане по-малко привлекателна.“

Психология на самоубийството

„Европейската култура се самоубива с отровата на политическата коректност – пише Мъри. – Изоставените християнски ценности оставят европейските народи беззащитни пред мюсюлманските предразсъдъци, които едно либерално общество би трябвало да ненавижда. Тероризмът, сексуалните нападения, гениталното обрязване на малки момичета и замяната на светското правосъдие с шериата постепенно обхващат цяла Западна Европа…“

Но всъщност Мъри не е груб националист, а фин интелектуалец от консервативната традиция и затова най-интересното в книгата му не са фактите за настъплението на шериата, а философските разсъждения за тъжната резигнация и безнадеждност, обхванала Европа.

На какво се дължи тази меланхолия? Мъри вижда три основни проблема. Първият е чувството за вина, част от което е германската военна вина, колониалната вина и всички други угризения на богатата цивилизация. Второто е „екзистенциалната форма на европейската умора“. И третото е самото усещане, че разказът е свършил, че Европа преживява своя епилог.

Усещането на модерния европеец е, че сега Европа е в положението на Икар, ако бе оцелял от падането. Той е сънувал едни изключителни сънища – сънища за религия, за национализъм, за политика, а последните големи сънища, т. е. кошмарите, които докараха континента до разруха, бяха за фашизъм и комунизъм. Сега ние сме заобиколени от разрухата на нашите сънища, но все още сме тук. И въпросът е – какво да правим сега?

Европеецът може да се оприличи на мазохист, който неочаквано за самия него се среща с истински садист. Какво се случва тогава? Масовото нахлуване на външни хора в едно общество, което е загубило вяра в себе си, завършва трагично…

Коментар

Книгата на Дъглас Мъри е изключително богата на остроумни шпенглеровски прозрения, но накрая искам да добавя от себе си какво според мен й липсва. Според мен не е добре разработена друга една причина за самоубийството на Европа – че миграцията е изключително изгодна за едрия бизнес. Разходите за труд в Европа са много високи и затова естественият нагон на всеки предприемач да внася евтина работна сила, а най-евтини са бедните мюсюлмани от Третия свят. Както е известно, едрият бизнес има най-голямо влияние върху политиката, фондациите, мисловните танкове, медиите и всички останали пастири на обществото. В крайна сметка няма значение, че това увеличава обществените разходи, те се поемат от данъкоплатеца.

Заобиколена е и темата, че вината на „цивилизования свят“ не е чак толкова стара, та да се връщаме към колониализма и световните войни. Бежанската вълна от 2014 г. и до ден днешен е пряко свързана с намесата на цивилизования свят в Ирак, Либия, Сирия, Афганистан. Първите три бяха стабилни и повече или по-малко задоволени държави. Сега са пепелища, в които е много опасно да се живее. Европа си плаща за съвсем конкретна и непосредствена вина.

Публикацията е взета от fakel.bg

Прочетете още

th_196fed19a57c6bc2e3b62660cdf2abbd_thewrongsideofgoodbye

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 6 януари. Изданието …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *