Лира Литературно-рекламна Агенция
Разкази, четени уж между другото, на път или почивка, с думи, прехвърляни като умела игра, защото без да оказват съпротива, нито да търсят сложен изказ, те ехидно нажежават една червена лампичка, докато експлодира. Нужен ни е малък трус, за да се сепнем, за миг да излезем от Мрежата, ако трябва и от равновесие. Накрая убиващата ни рутина да поеме в друга посока и да преосмислим нещо, което доскоро е изглеждало неправдоподобно. Такива са сборниците на Емил Йотовски – „Жестоко”, „Нарочни приказки“ (в две части), „4 комедии“, неговите сценарии и драматургични текстове. В тях той залага на кратката форма и комуникативността, а ние – на живия разговор с автора, повод за който е новият му сборник „Разкази с неочакван край”.
Усетът ти за диалог от твоя опит като сценарист ли идва?
Диалогът винаги ме е водил. Аз обичам да гледам, да чета и да пиша действени, сюжетни книги. Отегчават ме няколко страници с природни картини и други подробни описания. Още от дете се вдъхновявах от Робърт Шекли, там всичко се случва ударно, бързо. Затова ми се щеше и тези мои разкази да бъдат точно такива. Иначе сценарият и разказът са различни неща, всяко е само за себе си, трудно може да се адаптира сценарият за разказ и обратно. Опитът би бил неуспешен, както в Холивуд, където се опитваха да филмират компютърни игри. Винаги това води до провал.
Фентъзи ли четем в „Разкази с неочакван край“?
По-скоро мистерии. Всъщност, дадох си пълна свобода, когато пишех този сборник. Нямам притеснения дали някои не звучат чисто криминално, като чисто фентъзи, или чисто психеделично. Обединяват ги неочакваният край и обратите, които създадох нарочно.
Ти си лекар по образование, но вълнува ли те темата за отвъдното?
Всички ни вълнува подобна тема, заложена ни е по чисто биологичен начин. Човекът е любопитно същество, той постоянно пита за природата, за устройството на света, а най-големият въпрос е дали се случва нещо с нас, когато престанем да съществуваме. Това е научна и мистична задача. Тук религии и наука не си противоречат. Ако някоя от двете намери отговор, това ще промени човечеството.
Смяташ ли, че си открил за себе си онова, което те центрира, за да пишеш?
Не мисля, че съм особено центриран (смее се). За да пише, за да фантазира човек, той до някаква степен трябва да бъде лабилен. Ако е прекалено смислен и поставен, той губи творческото си начало. Не че я търсят съзнателно, но лабилността е привилегия на творците.
Твоето име свързваме със сценария на телевизионната „Пълна лудница“. Как се отнасяш към нароилите се риалити шоута?
С презрение, с насмешка. Те са направени, за да оглупява населението, докато съвсем не стане една биологична маса.
Какво им липсва?
Всичко, липсва им менталната част най-вече.
Може ли да е интересен днес формат от типа на „Пълна лудница“?
Той съществуваше във време, когато всички забавни формати се опитваха да политиканстват. В началото успя, защото разчиташе на общочовешки и смешни сами по себе си неща. След това затъна в някакви по-политически темички и отблъсна хората. Днес е трудно да се направи такова предаване, защото е необходим екип, а не виждам хора, които да вложат душа в подобно нещо – актьори, режисьори, сценаристи…
Мненията в социалните мрежи влияят ли ти?
Всичко, което пиша, е предназначено да забавлява хората, не да тревожи, обижда или разстройва. Не живея заради някоя интернет полемика. Много добре знам какво трябва да напиша, за да се разлаят кучетата. Но не това ми е целта. Целта ми е да играя в защита и в засада.
Разговора води: Людмила Еленкова
