Начало / Автори / Елизабет Гилбърт: Имаш ли куража да бъдеш поет?

Елизабет Гилбърт: Имаш ли куража да бъдеш поет?

580px-Elizabeth_Gilbert_at_TEDНаскоро една нова книга на англоезичния пазар ни привлече вниманието. „Light The Dark“ – сборник със съставител Джо Фаслър има за подзаглавие „Писателите за креативността, вдъхновението и художествения процес“. В него са включени вдъхновяващи истории, написани лично от едни от най-големите имена в съвременната литература. Сред тях са Стивън Кинг, Халед Хосейни, Елизабет Гилбърт и много други.

Представяме Ви есето на авторката на бестселъра „Яж, моли се и обичай“ Елизабет Гилбърт:

През 2006 г. водех курс по творческо писане в Университета на Тенеси в Кноксвил – програма, при която всяка година нов автор се срещаше с курсистите. С учудване разбрах, че моят предшественик също се казва Гилбърт, поради което започнах да наричам позицията „Столът на Гилбърт“. Всъщност ставаше дума за поема Джак Гилбърт, когото не бях и чувала. Започнах да разпитвам и се оказа, че е направил впечатление на студентите, а нещата, които чух, меочароваха. Джак Гилбърт не ги беше учил как да публикуват книгата си, вместо това беше опитал да ги вдъхнови да водят смел и смислен живот. Една от студентките ми разказа, че веднъж той я хванал за ръката и й казал „Имаш ли куража да си поет? Богатството в теб те умолява да го разкриеш“. Заради такъв тип реплики студентите много го харесвали.

Намерих една негова книга и започнах да чета. И незабавно се влюбих в поезията му, но и в необичайния му живот. Джак Гилбърт стана любимият ми поет заради написаното и заради това как го е написал. Роден през 20-те години на 20 век в Питсбърг, преди да стане поет, той работел в минната индустрия. През 60-те години публикува първата си книга, която му печели номинация за Пулицър и наградата Йейл. Той е харизматичен, привлекателен, привличат – всичко, което трябва да е един млад поет. Снимат го за „Вог“ и той лесно може да капитализира всичко това. Но вместо това изчезва. Отива да живее в Европа за 20 години. Живее в планините в Гърция, в Дания, пътува до Италия, влюбва се, продължава да пише, но не публикува. Позволява си да бъде напълно забравен, напълно незаинтересован от славата, дори изпитващ досада. Единственото, което иска, е да работи над поезията си и да публикува веднъж на 20 години. Дава само две важни интервюта през целия си живот – едно за „Париж Ревю“ и едно за известния редактор Гордън Лиш. Лиш го пита как изолацията е повлияла на кариерата му и Гилбърт през смях отговаря: „Предполагам – фатално, но не ме интересува“.

Творбите му напомнят на Уолт Уитман – грандиозни, романтични и много страстни. Интересува се единствено от великите мистерии: Бог, секс, любов, страдание, изкупление. И животът му е изпълнен с тях. Той пише любимата ми негова поема „A Brief for the Defense“ в зрелия етап от живота си и това се усеща. Усеща се като нещо, което трябва да е част от „Еклесиаст“, носи някаква библейска мъдрост. Стихотворението се фокусира върху основната травма на човешката осъзнатост, въплътена във въпроса „Какво да правя с цялото това страдание? И как се очаква да живея с него?“ То започва с признанието колко опустошителен е светът, колко несправедлив и тъжен. Следва описание на всичко, което внимателно е наблюдавал през живота си и все пак способност за радост и оцеляване, дори в най-лошиситуации. А радостта не е въпреки страданието, тя е част от него.

Когато развиваме гледната си точка за света, ние се сблъскваме със следното разделение – на реалисти, които смятат, че светът е ужасен, и на наивни оптимисти, които го виждат прекрасен. Гилбърт приема средния път и според мен той е много по-добър. Той твърди, че светът е ужасен и прекрасен и твое задължение е да изпитваш радост – истинска, зряла радост, не евтината и изпълнена от невежество. Той не говори за изграждането на защитна крепост от удоволствие срещу враждебния свят, а за чудото на мигновената красота и колко ценно е то. Трябва да имаме упорството, което да ни отведе до радостта сред безмилостно изпепеляващия свят.

gilbert2Точно това исках да бъда – човек, който се придържа упорито към добрината, дори когато наоколо е непрогледен мрак. Искам да мога да балансирам с двете в себе си, оставайки способна на култивирам радост дори в най-мрачните моменти от живота.

Понякога имаш късмета да срещнеш хора, способни на това. Когато работех като сервитьорка във Филаделфия през 90-те, имаше един бездомник, който влизаше в заведението, сядаше, а ние бяхме свикнали да му даваме храна. Той беше брилянтен, ерудиран, начетен. Той беше концертиращ пианист, загубил пръста си при инцидент, преди да стане известен. Израснал в богато, но разпаднало се семейство, той не беше изпитвал нежност до този момент. Каза ми: „Сестрите бяха толкова мили с мен, толкова топло се отнесоха, по начин, който не познавах. Заслужаваше си“. Това е упоритата радост, за която говори Джак Гилбърт – когато скърбите са изместени от малките моменти на благодат и си струва да съществуваш.

Не мисля, че може да се напише подобна поема на младини. Не знам дали човек е способен и като възрастен, ако не е обръщал много внимание. Това е фундаментално за Джак Гилбърт – да обръщаш внимание, да не искаш да пропуснеш нищо. Това ми напомня за друга негова творба – разговор с боговете, които му предлагат слава, ако се откаже от странния си живот. Но той отказва. Това е отдаденост на литературата и на живота.

Видях същото качество у пра леля ми Лоли, която не беше живяла лесно, но упорстваше в радостта си. Когато беше на 85 ми каза с усмивка на лицето: „Познай какво! Имам рак. Не е ли интересно?“ Това също е вид упорство – да гледаш на нещата, дори на трудните за приемане, с интерес. Джак Гилбърт се обръща директно към този мироглед – дори самият факт, че си живял, е великолепен, способен си да призовеш чудото и признателността за факта, че си жив, че умираш и това е най-висшето призвание. Това е най-добрият начин да преминеш през живота и надминава почти всеки друг модел на мислене, който съм срещала.

Като човек, който се бори с безпокойство и страхове, като повечето от нас, аз съм искрено вдъхновена на отдаването на чудото като отговор на страданието и трудностите. Така всичко изглежда като пъзел. Към момента съм упорито радостна по отношение на предизвикателствата в работата ми на като писател. Пътят ми стана много по-лек, когато се научих да не приемам неуспехите като трагедия, а с любопитство. Не се боря с писането си, с музата, не споря. Опитвам се да стоя по-далеч от самонараняването, от надпреварата – все неща, които маркират толкова много животи и писателски кариери.

Всички носим тази англосаксонска романтична идея, че ако не страдаш в творчеството си, не го правиш като хората. Винаги съм се съмнявала в това. Това ме привлече у Гилбърт, особено след като разбрах за симпатиите му към битническото поколение. Той ги смята за талантливи, но пропиляли се, талантливи, но не достатъчно отдадени на работата. Той вярва в чистия живот, в трезвеността, дисциплината. Трябва да си наистина запознат със света, за да осъзнаеш, че всичко, срещу което се бориш, отвръща.

Помагам на един млад писател, менторствам. И когато той завърши книгата си, ми сподели: „Обичам книгата си и се чувствам, сякаш съм я убил. Сякаш сега ще я предложа на целия свят да я изчука“. Да, той е на 25, но има части от света, където изкуството изобщо не се приема по този начин. Индонезийските артисти смятат, че трябва да започваш и завършват работата си с молитва на благодарност. Харесва ми идеята за уважението, вместо за пречупването. Но да пишеш по този начин, да живееш по този начин се иска кураж.

Имам чичо, който чете поезия и на когото предложих Джак Гилбърт. Той не го хареса и ми обясни: „Харесвам стихотворенията, но не ми харесва начинът, по който ме карат да се чувствам, сякаш не съм живял смел и интересен живот“. Това е болката и радостта от четенето на Гилбърт. Той отправя безкомпромисно предизвикателство към читателите си – да живеят живота си всеки миг и нито секунда по-малко. Това е модел за мен. Въпреки че и аз понякога копнея за сигурност и признание много повече, отколкото копнея за чистота и поетична мистерия.

„Имаш ли куража да бъдеш поет?“, попитал Гилбърт своята студентка. Нужен ни е кураж, за да се вземем насериозно, да погледнем от близо, без да се отдръпваме, да оценяваме нещата, които ни плашат в живота и в изкуството, да ги приемаме като чудо. Стремим се да се заобикаляме с неща, които ни карат да се чувстваме в безопасност, но така се ограждаме със стени. Амбициозни и несигурни сме, искаме комфорт; казваме „Живей смело, докато си млад или пък, когато се пенсионираш, ако си изиграл добре картите си“. Джак Гилбърт отхвърля този аргумент и казва: „Не, ще живея живота си по този начин всеки ден“. И го прави всячески.

Прочетете още

11113984_834624909952959_5664759020406242827_n

Елизабет Гилбърт с урок по креативност, вдъхновен от Дийпак Чопра

Писателката Елизабет Гилбърт реши да сподели урок по креативност със своите фенове във „Фейсбук“, съобщи …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *